Двамата запрелистваха папките. Някои от документите бяха пожълтели от времето, докато други бяха чисто нови копия. Един бърз преглед установи, че са теренни записки, отчети, кореспонденция, изрезки от вестници, гъсто изписани машинописни листа със смачкани от четене краища.
— Това са материалите от хиляда деветстотин и девета. Определено трябва да си ги приберем — каза той.
— Но Томас ги е взел с ваше разрешение.
— Да. Това беше най-добрият начин да открием какво е намислила госпожа Шъруд. Мартин знаеше как да ги опази.
Книгите бяха на тема Гражданската война и носеха печата на библиотеката към Музея на американската история. Имаше и три пътеводителя на Арканзас със стикери за намалена цена от „Барне енд Ноубъл“.
— Сигурно ги е купил за пътуването си до там — каза Рик, като ги вдигна в ръка.
В другия край на стаята върху конзолна масичка бяха подредени фотографии в рамки на Томас с три деца на различна възраст — най-голямото вече юноша. Скоро и трите щяха да научат, че са останали без баща. Тя си спомни каква болка бе изживял синът й, когато бяха научили за самоубийството на нейния съпруг. Не би го пожелала и на най-върлия си враг.
— Не можем дълго да пазим смъртта му в тайна — каза Стефани. — Не би било честно към близките му, а колкото повече протакаме, толкова повече въпроси ще възникнат.
— Ще им кажем, че Мартин работи по някаква специална задача или нещо такова. После, като минат ден-два, ще съобщим истината. Да се надяваме, че дотогава ще сме разкрили убиеца. Виждам, че имаш проблеми с председателя на Върховния съд. Но той има свои причини и съм сигурен, че са валидни. Да си дадем двайсет и четири часа, какво ще кажеш?
— Надявам се, помниш, че си уредник на Замъка, а не Джеймс Бонд.
— В последно време няколко пъти си го припомням.
Стефани забеляза карти на Западен Арканзас и югозападните Съединени щати заедно с една изрязана статия, пъхнати в найлонов джоб. Статията беше от „Лос Анджелис Хералд Икзаминър“ с дата 1 юни 1973 г. Заглавието с големи букви гласеше:
Сякаш всичко се преобърна с главата надолу, откакто започнаха изслушванията по „Уотъргейт“. Миналата седмица уволненият съветник към Белия дом Джон Дийн III повдигна въпроса за някакво заровено съкровище.
Според дадените от Дийн показания бившият министър на правосъдието Джон Мичъл бил казал на Х. Р. Холдърман, бившия началник на канцеларията на Белия дом, по време на обяд, на който присъствал и самият Дийн, че „адвокатът по наказателни дела Ф. Лий Бейли имал клиент, който притежавал огромни количества злато и би желал да сключи сделка с правителството, без от това да произтече наказателно преследване срещу клиента му“. Според Дийн Холдърман проявил „неотзивчивост“ по въпроса.
Дийн казал също, че клиентът на Бейли бил предложил да предостави стотици златни кюлчета на Министерството на финансите, за които се твърдяло, че били част от „старо съкровище на ацтеките“, скрито в американския Югозапад. Федералните закони не допускат частни лица да притежават злато.
Дейвис Лейн, директорът на Националния музей на американската история към института „Смитсониън“ оспори това твърдение.
— Първо — каза Лейн в интервю за „Хералд Икзаминър“, — това едва ли е чисто злато, защото кюлчетата съдържат по малко цинк, мед, както и следи от други елементи. Но все пак при цена на златото от 42 долара за унция съкровището като нищо би могло да е на стойност милиарди долари. Освен това не е на ацтеките.
Лейн обясни, че златото принадлежало на Рицарите на Златния кръг — шпионски орден, работил за Конфедерацията, който съществувал отпреди войната някъде до 1916 г. и натрупал около 100 милиарда долара в злато, скрито в хранилища или заровено в тайници по цялата територия на американския Югозапад. Това богатство било предназначено за финансирането на втора гражданска война, каквато така и не избухнала.
Стефани вдигна глава от четивото си.
— Това истина ли е?
— Абсолютно. Лейн е този, през когото историята е изтекла в медиите. Всичко описано с участието на Дийн, Холдърман и Бейли се е случило в действителност.
— Това има пряко отношение към случващото се тук.
— Определено.
Стефани дочете статията докрай.
В отговор до адвокат Бейли Министерството на финансите съобщавало, че трябва да бъде информирано за местонахождението на златото и обстоятелствата по откриването му, преди да предприеме каквото и да било по случая. Като историк, Лейн изрази съчувствие към Бейли и неговите клиенти.