Спри се, каза си тя. Дани Даниълс едва ли се интересуваше от нея и онова, което бе намислила. Какво му влизаше в работата? Той беше просто приятел на Алекс, който й бе върнал медальона. И тя се запита, за пореден път, кой ли би могъл да вземе бележника. Беше там два дни след като Грант го донесе, и през това време тя го бе изчела целия. За нейна радост, повечето от написаното бяха нахвърляни на ръка размисли, списъци от опорни точки и позовавания на законови текстове — все неща, които значеха нещо за много малко хора и определено не бяха заплаха за никого. Кръстчето в кръг на корицата най-вероятно нямаше да бъде забелязано. Декоративен мотив, поставен от производителя. Тя се бе запитала дали да сподели с Ванс за недискретността на Кенет пред Алекс и за изчезването на бележника, но реши да го запази за себе си. Както и всичко останало.
— Не можеш да го направиш! — каза й Алекс, повишавайки тон.
Седяха заедно в салона на първия етаж.
— Няма да допусна да го направиш — продължи той.
Това я раздразни.
— Не ми е нужно разрешението ти.
— Не ти е нужно, наистина. Само че аз съм сенаторът и мога да спра теб, Кенет и Лушъс Ванс.
— Какъв лицемер! Казваш, че искаш да промениш държавното управление. И хленчиш. А сега ти се предлага начин да го направиш, а ти се дърпаш.
— Това не е просто промяна. Това е революция. Народът трябва да реши дали я иска.
— Искат я и ще я получат. Чрез своите надлежно избрани представители. Ако не им харесва, следващия път да си изберат други. Дава им се възможност на всеки две години да гласуват за Камара на представителите.
— Не е толкова просто и ти го знаеш. Веднъж направено, това не се разваля лесно. А вкусът на властта поражда апетит към нея. Дори малцинството в Камарата, които ще се противопоставят на промяната, ще видят политическите предимства за себе си.
— Какво ти става, Алекс? Боиш се, че ти и приятелите ти в Сената ще изтървете кокала? Сега вие изяждате всичко. Вие сте тези, които се разпореждат с партийните пари и подкрепата на местно ниво. Кандидатите за конгресмени се бият за огризки, а понякога и тях не получават. Трябва сами да набират всеки цент за кампанията си, докато на вас всичко ви се сервира наготово. Но това ще се промени, нали?
— Ти нямаш представа какво се готвиш да отприщиш. Лушъс Ванс не е добър държавник. Той е амбициозен, арогантен и искаше да става президент. Сега на практика ще стане автократ. С повече власт от президента. С повече власт, отколкото би трябвало да се съсредоточи в ръцете на един човек. Държавата ни не е основана на този принцип.
— Тук грешиш, Алекс. Моят план точно възпроизвежда начина, по който тази страна е управлявана през първите трийсет години. Камарата на представителите е доминирала, а Сенатът я е слушал. И сме оцелели. Просто се връщаме обратно към корените си.
— Били сме миниатюрна нация, с миниатюрно централно правителство, което почти нищо не е вършило. Светът се е променил от тогава. Този план, както го наричаш, е бил замислен от хора, желаещи да лишат Севера от способността му да държи Юга в шах. По същество е представлявал обявяване на политическа война. Нещо, което така и не се е реализирало. Може би са си дали сметка, както аз сега, че рискът е прекалено голям.
— Къде е бележникът на Кенет?
— Оставих го във Вашингтон. Ще послужи като убедително доказателство, ако се наложи.
— Не можеш да спреш това, Алекс. Ако не си съгласен, просто се дръпни от пътя ни. Остави Ванс да свърши каквото е необходимо.
— Това, което предлага, ще срещне силна опозиция.
— Разбира се, че опозиция ще има. Но тя ще е много различна от това ти, моят съпруг и действащ сенатор, да крещиш за някакви престъпни заговори. Остави нещата да се развиват.