Той прекара магнитометъра над земята около дървото и уредът изпищя — бе открил нещо. Малоун коленичи и внимателно започна да копае. На трийсетина сантиметра напипа нещо твърдо. Предмет, зарит толкова дълбоко, че никакъв компас да не може да го улови.
Той знаеше какво означава това. Наградата за всичките му усилия. Да, това определено принадлежеше на Рицарите на Златния кръг.
Той разчисти пръстта и видя стъклен буркан с метална капачка, отдавна проядена от ръжда. Издърпа го нагоре; беше с размер на двулитрово шише за мляко. На слънчевата светлина се виждаше, че е натъпкан със златни монети и че времето не бе помрачило по никакъв начин блясъка им. Опита се да пресметне колко бяха.
Беше получил указания да заснема всичко, преди да го пипа с ръце, затова сложи буркана на земята, извади телефона си и включи камерата.
Тъкмо се готвеше да щракне, когато чу нещо. Движение. Което се приближаваше. Малоун бръкна в раницата си, извади беретата и се извъртя назад. За миг зрението му различи тъмна фигура и познатите очертания на пушка.
И после изведнъж нищо.
2
Източен Тенеси
16:50 ч.
Дани Даниълс ненавиждаше погребенията. И ги избягваше, доколкото бе възможно. Като президент на Съединените щати бе присъствал само на няколко и обикновено възлагаше на други това официално задължение. Но този път беше готов да направи изключение.
Познаваше починалия още от дните си като градски съветник в Меривил, когато Алекс Шъруд беше член на щатското законодателно събрание. И двамата се бяха издигнали в живота: Дани до губернаторската резиденция на Тенеси, Конгреса на САЩ и накрая Белия дом, а Шъруд — до сенатор. Две провинциални момчета, всяко намерило своя път към успеха.
През двата си мандата в Белия дом Дани винаги бе разчитал на Алекс. Той знаеше, че старият му приятел също би желал да е президент, но не се бе получило. Бърз в похвалите, нерешителен в критиката — такъв си беше Алекс. Прекалено добър. За да си президент, трябва да можеш да бъдеш и гневен, и строг, и безкомпромисен — не просто да вземаш решенията, а да убедиш околните, че знаеш какво вършиш. Понякога дори с цената да им се скараш — едно умение, което старият му приятел така и не усвои. Неговите средства бяха любезност, благост, разум. И често пъти не му вършеха работа.
От сивото пролетно небе ръмеше тих дъжд. Опечалените бяха разперили над главите си чадъри. Той бе оставил своя вкъщи, като вместо това бе облякъл върху костюма си шлифер, за да не го измокри. Времето му като президент бе приключило преди четири месеца и той се бе върнал у дома, в окръг Блаунт, Тенеси. За да започне нов живот.
— Моля, приближете се — подкани ги свещеникът и тълпата пристъпи напред към гроба.
В църквата се бяха събрали над петстотин души; службата беше открита за публика. Но тук, сред дърветата в старото гробище, с разкриващата се на изток гледка към Апалачите, бяха поканени по-малко от сто — все роднини и близки. И никакви журналисти. Сенатът бе представен от лидера на мнозинството и още осем членове. От Камарата на представителите също бяха изпратили делегация, оглавявана лично от нейния председател. Но Алекс никога не бе имал високо мнение за него — самонадеян, надут мъж от Южна Каролина на име Лушъс Ванс. Бяха от различни партии, от различни щати, с различно мислене. Ванс обаче беше ненадминат в умението си да угажда на всичките си колеги, да печели привърженици и да върши едновременно куп неща, за да пази мястото си. Беше политик от кариерата, свикнал на всеки две години да иска народното доверие. Преди девет години този опит, съчетан с двайсетте му години участие във властта, се бе превърнал в достатъчен политически капитал, за да му осигури председателското кресло, с което Ванс стана 62-рият в историята на страната, заел този пост.
Навремето Дани бе наблюдавал отблизо опозицията и знаеше всичките им ходове. Кога беше това? О, боже! Само допреди четири месеца. Но те вече не го интересуваха. Един бивш президент рядко значи нещо. Единствената му задача е да потъне в забвение. Но Ванс не се даваше; точен и прагматичен, той стискаше здраво юздите на властта. В течение на цели осем години Ванс не бе давал мира на администрацията на Дани в опит да торпилира всяка инициатива на Белия дом. И в повечето случаи бе успявал.
Сега задачата да се разбира с Ванс беше прехвърлена на президента Уорнър Скот Фокс, който поне имаше това предимство, че с председателя на Камарата бяха от една и съща партия. Но и това можеше да се окаже без значение. Конгресът често изяждаше своите.