— Това тук не е същото — каза Лия.
Пред тях имаше сводеста врата, висока три метра и горе-долу толкова широка. Беше запушена с купчина камъни и чакъл като от гигантско свлачище. Но в средата й зееше пробита дупка с правилна форма, през която можеше да премине човек.
— Този вход винаги е бил затворен — каза Лия. — Навремето с няколко едри камъка го бяхме запушили, така че едва да се минава с провиране. Мислех да ти покажа какво има от другата страна. Но този отвор го нямаше преди.
Приближиха се и внимателно влязоха в тунела; мракът ги погълна в зиналата си паст. Пред тях галерията се изкачваше полегато в хълма; по стените й още личаха следи от кирките, с които бе прокопана. Въздухът беше спарен и неподвижен.
— Знам историята на това място — каза Лия. — През четирийсетте години на деветнайсети век местните копаели тук олово и сребро и ги изнасяли за Англия. Изкарвали добри пари. После дошла Конфедерацията и поела добива на сребро, докато траела войната. След това войските на Севера взривили мината и оттогава тя стои празна.
— Ако не броим кого?
— Чичото на приятеля ми. Той е пазил много зорко това място, както дядо пази горите. Не е пускал никого. Но отдавна е починал и оттогава тук няма страж.
Двете продължиха да се изкачват в тунела. Над главите им минаваше стар електрически кабел с разръфана текстилна изолация; на всеки няколко метра имаше празни фасонки от електрически крушки. Някога цялото съоръжение е било осветявано. Във въздуха нямаше и следа от течение, значи галерията нямаше изход напред. След трийсетина метра се изправиха през решетъчна преграда от железни пръти с дебелина на палец, забити направо в каменните стени и свод на шахтата. В средата на решетката имаше метална порта с панти и ключалка. Желязото беше покрито с дебел слой ръжда, но пантите и ключалката бяха от месинг. При нормални обстоятелства тази порта би била непреодолима преграда, но сега и тя зееше широко отворена.
— Никога преди не е отключвана — каза Лия. — Опитвали сме се, но не ставаше. Исках да видя дали ти не можеш да направиш нещо.
Алармените звънци в главата на Касиопея се усилиха.
Ключалката приличаше на много други, каквито бе виждала в замъците на Европа, и се отваряше със специално изкован ключ. Дали това тук не беше някое от тайните скривалища на Рицарите на Златния кръг? Ако да, нещо, прочетено неотдавна в Музея на американската история, й подсказваше да подхождат много внимателно. Имало заложени капани. С експлозиви. Но друг глас й казваше, че опасността вече е премахната.
След още няколко метра видя плътна черна линия, очертана върху пръстения под. В подскачащото светло петно на фенерчето различи края на електрически кабел, завършващ с трифазен щепсел. Другият край на кабела се губеше напред в тунела. Проследиха го и видяха, че минава през голяма цепнатина в скалата. Основната галерия продължаваше напред в хълма, но електрическият кабел завиваше в едно странично разклонение. Тя тръгна по него и през къс коридор се озова в съседен тунел. В тъмното бе лесно човек да се загуби. За щастие, по кабела можеха да се ориентират обратно за посоката, от която бяха дошли. Новият тунел беше по-тесен — колкото двама души да застанат един до друг — и достатъчно висок, за да се изправят в цял ръст.
— Някой е знаел точно къде да копае — каза тя на Лия. — Я да видим докъде са стигнали.
След няколко завоя Касиопея пресметна, че се движат приблизително под прав ъгъл спрямо основната галерия. За щастие, нямаше повече разклонения. Не след дълго се озоваха пред дървена врата с железни панти, покрити с ръжда. Имаше резе с халка, но катинарът липсваше. Вратата се отваряше навътре и беше леко открехната, а кабелът минаваше през пролуката.
Тя подаде фенерчето на Лия и бутна вратата. Пантите изскърцаха, но удържаха натиска. Касиопея направи крачка назад и я блъсна с рамо. Вратата помръдна леко. Тя се засили и се хвърли с цялата тежест на тялото си върху нея. Пантите поддадоха и плътната дървена конструкция се завъртя навътре; от инерцията Касиопея загуби равновесие и се просна на пода.
— Това беше по-трудно, отколкото трябваше — каза тя, като се изправи на крака и изтупа прахоляка от дрехите си.
В светлината на фенерчето пред очите им се разкри просторна зала със сводест таван, изсечена в скалата. Електрическият кабел отвеждаше до статив с монтирани два мощни прожектора. По пода бяха струпани дървени сандъци с различни размери, покрити с прах; процепите между дъските им бяха задръстени от десетилетна мръсотия.