Касиопея бързо ги преброи. Деветнайсет. Около две трети от които отворени и празни. Плюс седем затворени. Тя се приближи до един и повдигна капака, който се отвори след кратка съпротива на ръждясалите си панти. Беше пълен догоре със златни кюлчета.
Чу се далечно покашляне на двигател и прожекторите се запалиха; ярката светлина я заслепи. Генератор? Трябваше да се махат от тук. Но изходът беше само един.
Появи се някакъв мъж. После още трима на вратата. Не бяха същите като онези при Морз. Други. И много по-заплашителни.
31
Тенеси
5:40 ч.
Дани беше застанал до прозореца в спалнята си. Зазоряваше се, бледо сияние осветяваше планинските била на изток; събитията от предишната нощ му изглеждаха далечни и някак нереални, като в сън.
Губернаторът си бе тръгнал, бързаше за работна закуска с бизнесмени. Двамата се бяха договорили назначението на Дани в Сената да бъде обявено към обед, за да може още същия ден да бъде във Вашингтон и да положи клетва пред вицепрезидента. През следващите две години Дани Даниълс щеше да изпълнява длъжността младши сенатор от щата Тенеси. Той вече бе решил да задържи екипа на Алекс и да се оправя с хората, с които разполагаше. Приживе с бившия им шеф бяха известни като близки приятели, така че не очакваше да му създават проблеми.
Първата му задача щеше да бъде да се погрижи за избирателите от Тенеси. Същевременно Дани си бе поставил за цел да разбере какво всъщност се бе случило с Алекс, а също и какво бе намислил Лушъс Ванс. Слава богу, уменията му да върши по много неща наведнъж не бяха от вчера. Дявол да го вземе, какво приятно усещане — да си отново нужен! Той бе очаквал, че ще му липсва, но не бе подозирал до каква степен.
Развил бе зависимост към властта. Но не към властта като средство за лична изгода или възможност да вреди на другите. А като способност да постига целите си, да променя нещата към добро. Дани обичаше напрегнатата атмосфера на Вашингтон. Хората избират свои представители, за да решават проблемите им, а решаването на проблеми беше любимото му занимание. Дани не беше от хората, които плуват по течението. Беше бунтар, един от онези, които променят системата, и това му доставяше неимоверно удоволствие. Ето че отново се чувстваше жив. Домашният му телефон иззвъня и той пристъпи към леглото, за да вдигне слушалката.
— Господин президент, тук е Котън Малоун.
Това неочаквано обаждане не вещаеше нищо добро.
— След като си успял да ме откриеш, значи проблемът е сериозен.
— Отряд „Магелан“ ми даде домашния ви номер. И, да, прав сте, имам лоша новина.
Той моментално разбра.
— Какво се е случило със Стефани?
Малоун натисна копчето на мобилния си телефон и го изгаси. Намираше се в една празна болнична стая на шестия етаж до интензивното отделение. Бе пристигнал на летище „Рейгън“ във Вашингтон преди малко повече от час и бе дошъл направо тук. Операцията на Стефани, продължила няколко часа, най-после бе приключила, но резултатите не бяха особено обнадеждаващи. Двата куршума в гръдния кош бяха нанесли сериозни вътрешни поражения. При изваждане на командира от строя отряд „Магелан“ се ръководеше от процедури за извънредни ситуации като тази. Официално нямаше заместник, защото „Магелан“ гледаше да не се обременява с излишна бюрокрация. Всичко се въртеше около Стефани, което беше и добре, и не толкова. Административната й асистентка беше най-близо до неин заместник и движеше нещата, като засега спестяваше на агентите на терен факта, че шефката е ранена.
Дани Даниълс бе приел новината болезнено. Той каза на Малоун, че и без това щял да бъде във Вашингтон по-късно през деня, но сега щял да ускори плановете си за пътуване.
— За бога, дръж ме в течение — бе му наредил той.
Двамата си бяха разменили номерата на мобилните телефони, а Дани бе добавил, че ще му изпрати с есемес и стационарния, на който да го търси. Малоун знаеше за връзката на Даниълс със Стефани. Без подробности, но му беше ясно, че двамата са достатъчно близки. Касиопея знаеше повече, но си мълчеше. Когато по-рано го бе насърчила да позвъни на Дани, той бе разбрал. Не беше негова работа да се бърка в отношенията им, но Дани определено имаше право да знае за случилото се. Затова той бе решил да наруши правилника на отряда и да му позвъни. Стефани бе издала забрана, ако с нея се случи нещо, да се съобщава на хората й. Единствено в случай на смърт трябваше да бъде уведомен министърът на правосъдието, който щеше да реши какво да се прави по-нататък. Но докато дишаше, трябваше да се пази мълчание. Всички тези процедури бяха неотменна част от обучението на отряда, предназначени да гарантират гладкото протичане на дейността независимо от всичко, което можеше да се случи с нея.