Странна смесица от емоции бушуваше в него. Гледката на Стефани, омотана в тръбички, жици и с кислородна маска на лицето, го бе разстроила неимоверно. Той имаше малко близки приятели на този свят. Повечето от хората, които срещаше, се задържаха за кратко в живота му. Да, имаше и такива, които познаваше от по-дълго време, но те бяха именно това — познати, не приятели. Хенрик Торвалдсен, може би най-близкият му човек от последните години, бе загинал в Париж. Малоун се бе забавил буквално със секунди и вината за случилото се не го напускаше от тогава. А сега другият му най-близък приятел — една жена, която познаваше отдавна и която бе променила посоката на живота му, лежеше в критично състояние.
Защо се бе случило това? Какво я бе накарало да работи със „Смитсониън“? Нейното име изобщо не бе споменато, когато председателят на Върховния съд бе поискал помощта му. Нито пък през изминалите оттогава няколко дни.
Рик Стам чакаше в коридора пред стаята на Стефани, която се охраняваше от агент на отряда. Това не влизаше в плана за извънредни ситуации, но лично Малоун бе настоял и никой в Атланта не бе посмял да се противопостави. Затова бяха заделили един агент, а още двама бяха на път.
Той отиде при Стам.
— Говори! Какво стана?
— Помолих я за помощ. Тя ми е стара приятелка. Вината е изцяло моя. Томас е мъртъв, а Стефани се бори за живота си благодарение на мен.
— Виж, нямаме време за терзания. Разкажи ми какво се случи.
Стам обясни как от апартамента на Мартин Томас бе чул два изстрела, след което бе изтичал навън, за да види Стефани на земята, обляна в кръв, а някакъв автомобил да се отдалечава с голяма скорост.
— Тя беше ли там, когато Томас бе убит?
Стам кимна и довърши разказа за случилото се.
— Смяташ ли, че мъжът, който е застрелял Стефани, е същият, който е бил с Томас?
— Кой може да каже? Нищо не видях.
Малоун обясни на Стам какво бяха открили с Касиопея в Арканзас. Вещерският камък. Това сякаш привлече вниманието на музейния уредник.
— Това ли търси директорът? — Въпросът бе посрещнат с мълчание, което не му хареса. — Уверявам те, не е сега моментът да се правим на срамежливи.
— Трябва да се върнем в Музея на американската история — каза Стам. — Там ще говорим. Насаме. За там бяхме тръгнали и със Стефани, преди… това да се случи.
Защо не? Лекарите бяха казали, че Стефани ще остане няколко часа в медикаментозна кома. А Малоун вече бе успял да изтласка чувството на тревога в периферията на съзнанието си и да се съсредоточи върху мисията.
— Хайде, води.
Дани отиде с колата си до летището на Ноксвил; там щеше да го чака служебният самолет на губернатора. Мислеше си за първия личен разговор, който бе имал със Стефани — не на официална среща, а на четири очи. Това беше преди няколко години. В Кемп Дейвид. При друга подобна криза.
— Каквото и да си мислите, аз не съм идиот — каза той.
Седяха в два люлеещи стола на предната веранда. Той люлееше енергично своя; дъските под плазовете скърцаха от тежестта на тялото му.
— Не мисля, че някога съм ви наричала идиот.
— Моят баща също казваше на майка ми, че никога не я е наричал кучка в лицето. Което беше истина. Имам проблем, Стефани. Сериозен проблем.
— Значи ставаме двама. Според заместник-съветника по националната сигурност аз съм арестувана. А и не ме ли уволнихте току-що?
— И двете трябваше да се случат, за да сте тук сега.
Той си спомни колко слабо впечатлена беше тя от създалата се ситуация. Затова реши да й разправи една история.
— Един от чичовците ми казваше: Искаш да убиеш змия? Много лесно. Не й давай възможност да те ухапе. Накарай я да дойде при теб. Запали огън в шубраците, където се крие, и я чакай да изпълзи. След което просто й смачкай главата. Така ще постъпите и вие. Ще запалите огньове. Трябва ми помощта ви.