— С каква цел?
— Да открием изменника.
Както и бяха направили. И то доста елегантно.
Както винаги, тя му бе спасила задника. Отряд „Магелан“ беше единствената агенция, на която Дани имаше доверие да си свърши добре работата; тя се оглавяваше от една забележителна жена, с която се бе надявал да прекара останалите си години. А сега Стефани се бореше за живота си.
Първоначалният му план беше да отиде във Вашингтон, да запали тук-там по някой огън в шубраците и да изчака змиите да изпълзят, за да им смачка главите. Сега излезе още една задача. Да открие мръсника, застрелял неговото момиче.
32
Двете жени примигваха на ярката синкава светлина от прожекторите.
— Кои сте вие? — попита мъжът, който бе влязъл пръв.
Беше висок и слаб, с военна осанка. Някъде между четирийсет- и петдесетгодишен, привлекателен, с тъмнокафяви проницателни очи под рошава прошарена коса. Тя реши да каже истината — може би единственото им оръжие.
— Казвам се Касиопея Вит и работя с Министерството на правосъдието.
— А младата дама?
— Лия Морз. Живее наблизо.
— Роднина ли си на Тери Морз?
— Внучка съм му.
— Чувала ли си за Вещерския камък?
Явно беше и добре осведомен.
— И да сме, какво? — отвърна вместо нея Касиопея. — А вие не сте ни казали името си.
— Джеймс Проктър.
Имаше подчертано южняшки акцент като Котън — и двамата провлачваха гласните за по-авторитетно. А фактът, че им разкри името си, не й подейства успокояващо, нито пък тонът му. Неутрален. Делови. Недружелюбен.
— Защо сте тук? — попита той.
— По същата причина, по която и вие — отвърна Касиопея. — Заради златото.
— Но то не е ваше.
— А да не би да е ваше?
— В известен смисъл. Ние сме неговите пазители.
— Това ли е трезорът?
— Виждам, че сте добре осведомена.
— При това не съм единствената.
Касиопея се опитваше да му подскаже, че във Вашингтон има хора, които са в течение на играта — това, за жалост, не беше съвсем вярно. Бяха сами тук.
Проктър пристъпи към тях.
— Златото е престояло тук много време. Но не, това не е трезорът. Просто едно от останалите хранилища, които ползваме.
— Вие се шегувате. Искате да кажете, че Рицарите на Златния кръг още съществуват?
Тя вече бе заключила, че тези трима мъже нямат нищо общо с измамниците, дошли в къщата на Морз.
— Ние сме рицари — каза Проктър.
Звучеше сериозен и Касиопея реши да не го дразни повече.
— Всички сандъци ли са били пълни със злато?
— Да. От няколко дни го преместваме другаде. Вие се появихте точно когато товарехме предпоследната партида. Един от колегите ми беше застанал на пост в гората и ви е видял да се приближавате. А сега ми кажете, наистина ли сте дошли заради златото?
— Знаем за стражите — обади се Лия. — Дядо ми е един от тях.
— Така е, при това отличен. Дълги години изпълнява съвестно дълга си. Неговият дядо е бил специално подбран да пази Вещерския камък. Ти обучавана ли си да поемеш този дълг? — попита я той.
— Да.
Умно момиче — знаеше, че една лъжа е за предпочитане пред истината.
— Предполагам, че дядо ти няма внуци мъже?
— Нито един.
— Жените не могат ли да служат? — попита Касиопея.
— Необичайно е. Но ако си била обучавана за страж, защо проникна със сила тук? Твоят дълг е да пазиш.
— А вие защо изпратихте онези хора да наранят дядо ми?
За пръв път по невъзмутимото лице на Проктър се изписа изненада. Касиопея щеше да се окаже права: намесени бяха две различни фракции.
— Никого не съм изпращал — заяви той.
Тя се възползва от объркването му.
— Което означава, че други работят срещу вас. Те също се представяха за рицари, знаеха ръкостискането и тайния поздрав.
— Това е обезпокояващо. Но, уверявам ви, тези хора не са от нашите.
Трябваше й нещо, с което да отвлече вниманието му.
— Тук има много злато.
— Да, около петдесет милиона в зависимост от чистотата, която обикновено е доста висока.
Пистолетът й беше още у нея, усещаше допира му в гръбнака. Заради топлата нощ Касиопея не носеше сако, така че, ако се обърнеше, те щяха да видят как издува блузата й. Можеше да посегне за него, но мъжете насреща й сигурно също бяха въоръжени. Една престрелка с тях щеше да е неравностойна, а и Лия можеше да пострада.