— Гордея се с това, че съм джентълмен — каза Проктър. — Затова много съжалявам за вашето присъствие тук. Извинявам ви се предварително за това, което трябва да направя.
Той махна на двамата мъже и те се втурнаха към тях. Тогава Касиопея посегна за оръжието, но ръката на Проктър се стрелна напред. Той също беше въоръжен.
— Пистолетът зад гърба ви няма да помогне особено.
Той даде знак със свободната си ръка и единият от мъжете сграбчи Лия, която зарита с крака във въздуха. Вторият мъж я хвана за глезените и двамата я понесоха през залата. Касиопея вече бе забелязала правоъгълната дупка два на три метра в пода. В която мъжете сега хвърлиха Лия.
Тя понечи да се затича натам, но я спря дулото на пистолета в ръката на Проктър, едва на милиметри от лицето й. Касиопея се закова на място и го изгледа с неприкрита враждебност.
— Хайде, вървете — каза той. — Но най-напред…
Пресегна се зад гърба й и с тържествуваща усмивка я освободи от оръжието.
Касиопея изтича до отвора в пода и видя, че представлява вертикална връзка между галериите, подобна на асансьорна шахта, водеща надолу. От едната й страна имаше подпряна дървена стълба. Всичко под краката й тънеше в мрак.
— Лия, добре ли си?
Никакъв отговор.
— Лия!
— Нищо ми няма — чу се глас отдолу. — Дъното е меко.
Проктър се приближи зад нея и тя усети миризмата на чесън в дъха му.
— Както казах, аз съм джентълмен. Ваш ред е. Можете да скочите и доброволно.
— Лия, дръпни се настрани, към стълбата. Слизам при теб.
— Между другото, стълбата не струва. Изгнила е. Стъпалата й са изпадали.
Касиопея скочи в тъмната бездна. Дълбочината беше около пет метра и с падането си тя се претърколи на една страна. Но Лия беше права — върху пода на галерията имаше дебел слой прах, който смекчи удара.
Огледа се за момичето, но не видя нищо.
— Добре ли си? — попита Лия.
Тя се обърна към източника на гласа.
— Насам! — обади се Лия. — Пълзи!
— Жалко, че трябва да се разделим по този начин — чу се гласът на Проктър отгоре. — Но е важно никога да не ви открият.
Тя знаеше какво следва, затова запълзя трескаво към Лия, която седеше притисната към стената. В основата си стените се разширяваха, образувайки малки ниши. Лия се бе сгушила в една от тях и Касиопея бързо се намести до нея.
Изтрещяха три изстрела. Куршумите се забиха с глухо тупване в песъчливата почва. Тя знаеше какво е намислил — да стреля в тъмното, знаейки, че все някой куршум ще улучи целта. Затова му даде онова, което търсеше, извиквайки от престорена болка.
Още четири изстрела изтрещяха в тъмното. Тя замълча.
— Хайде — каза пак гласът на Проктър над главите им.
Нещо тежко профуча надолу в шахтата и се стовари върху пода. Зениците й се бяха разширили достатъчно, за да различи очертанията на предмета. Един от сандъците.
Последва го втори, после трети, като всеки следващ се разпадаше на части при удара в другите. Касиопея си даде сметка какво се случваше. Мъжете запълваха шахтата.
33
Малоун мина безпроблемно през охраната на Музея на американската история, понеже Рик Стам беше с него. До отварянето на сградата за външни лица оставаха още няколко часа и коридорите бяха празни. Двамата прекосиха приземния етаж, качиха се едно ниво и се озоваха пред заключена врата, която се отваряше с магнитна карта.
След показната елегантност на зоните за публика това помещение излъчваше хладна сериозност с белите си стени и лъснат под от синтетичен мрамор. Изкачиха се по стръмно стълбище и Стам отново използва магнитната карта, този път, за да проникнат в едно застлано с мокет помещение без прозорци, пълно с монтирани на релси подвижни стелажи. Флуоресцентни тръби хвърляха равномерна светлина, климатикът подаваше хладен и сух въздух.
— Това е един от няколкото архива по американска история — каза Стам. — Този се отнася конкретно до деветнайсети век, като повечето документи никога не са виждали бял свят.
Хранилището, където с Касиопея бяха прекарали няколко дни в четене, се намираше на петия етаж, близо до основната историческа библиотека, в която бе работил Мартин Томас.