Стам му беше обяснил как председателят на Върховния съд бе поискал от Стефани да му съдейства за прикриването на трупа на Томас за ден-два, докато открият убиеца. А сега, каза си Малоун, тази чест се падаше на него.
— Ситуацията е извън възможностите ми — отбеляза Стам.
— Но ето че си накиснат до ушите в нея.
Малоун се надяваше намекът да бъде недвусмислено разбран. Толерантността му към глупости бе спаднала до нула. Време беше да си поговорят сериозно.
Помещението беше квадратно, около десет на десет метра. Под сивия бетонен таван минаваха разноцветни тръби и въздуховоди. Не се чуваше никакъв звук освен приглушения шум на климатика. Нямаше лукс, само студена функционалност. Върху единственото метално бюро беше поставен компютърен монитор. Той реши да мине направо на въпроса:
— Искам да знам каква е ролята във всичко това на моя прапрадядо Ангъс Адамс. Защо се спряхте точно на мен?
В отговор Стам му разправи за организираната от „Смитсониън“ експедиция през 1854 г. из новоприсъединените територии на американския Югозапад, в която тайно взели участие и рицари на Златния кръг с разузнавателна мисия.
— Твоят прапрадядо е участвал, като същевременно тайно е работел за ордена — каза Стам. — Какво знаеш за Адамс?
Всъщност Малоун знаеше доста. И всичко — благодарение на дядо си.
Ангъс Адамс беше едно от ранните открития на „Смитсониън“ — художник, развил се като първокласен илюстратор. В един куфар на тавана в дядовата му къща се съхраняваха няколко негови литографии. В епохата преди фотографията единственият начин за регистриране на факти от живата природа бил чрез рисунки. По време на Гражданската война Адамс напуснал работа и, произведен в лейтенант, се записал в легендарния Легион на Коб от щата Джорджия. През 1862 г., вече като майор, бил зачислен към разузнаването. Котън притежаваше няколко размазани черно-бели снимки на прапрадядо си, дребен мъж с буйна русолява коса и плътни мустаци — често срещана комбинация в онези времена. Писмата му го характеризираха като добродушен и словоохотлив човек, склонен към мизантропия, поради което винаги ходел въоръжен с пистолет и нож. За приятелите си бил отдаден на каузата; за враговете си — тесногръд фанатик. Но никой никога не го бе описал като глупак. Предпочитал общението с природата пред човешка компания, музика пред книги и идеи пред тишина. Приликата му с Малоун — във формата на брадичката, в очите, носа и устата — беше поразителна.
Като шпионин, Адамс ръководил първото тайно проникване в Пенсилвания начело на отряд от двайсет войници на Конфедерацията, които се представяли за подразделение на Севера, издирващо дезертьори. Така се сдобил с безценна информация за придвижването на войските, които генерал Лий използвал в атаката си към Гетисбърг. След това Адамс бил изпратен в Индиана, за да раздухва граждански размирици като начин да принудят щата да се присъедини към Конфедерацията. И за малко щял да успее. Но бил пленен и затворен в Охайо. Случилото се впоследствие се превърнало в легенда.
Смята се, че в затвора Адамс прочел „Клетниците“ на Виктор Юго и се вдъхновил от бягството на Жан Валжан през катакомбите на Париж. Тогава му направило впечатление колко сухи били килиите на долните етажи в затвора. Това означавало само едно: постоянен приток на чист въздух. Той започнал да копае и скоро стигнал до тунел, вероятно използван за отвеждане на отточни води. В крайна сметка Адамс и петима негови другари избягали през тунела, но преди това той оставил бележка до директора на затвора:
Крепост „Мериън“, килия №20, 27 ноември 1863 г. Начало на изкопните работи — 4 ноември 1863 г. Край — 20 ноември 1863 г. Брой часове труд дневно — три. Инструменти — две джобни ножчета. La patience est amére, mais son fruit est doux. От името на шест доблестни воини на Конфедерацията.
Това беше фотографската памет — никога нищо не забравяш, дори да искаш. Малоун си спомняше всяка дума от бележката. От дядо си знаеше, че Адамс е притежавал същата дарба. А е бил и колоритен образ, както показваше наглата бележка с френския израз.
Търпението е горчиво, но плодовете му са сладки.
Директорът на затвора не оценил остроумието и пратил огромна хайка по петите им. Адамс побягнал на юг към Кентъки. Войските на Севера го притиснали край река Охайо. Той се скрил в някаква ферма, чийто собственик лежал болен от треска и бълнувал. Нямало накъде повече да бяга, затова се мушнал в дюшека на леглото, върху който лежал мъжът. Когато влезли войници, те проверили дали Адамс не се прави на болен, но не им хрумнало да погледнат отдолу, в дюшека. Тръгнали си, но оставили войници до вратата. На следващия ден валяло, но при болния фермер дошли посетители. За щастие, войниците не обръщали внимание на лицата под чадърите, което позволило на Адамс да се измъкне незабелязан. Когато докладвал на началниците си за станалото, те колкото се впечатлили, толкова се и развеселили. Един от тях казал, че явно Адамс бил мек като памук, след като никой, дори и болният в леглото, не забелязал, че той лежи под него.