Оттам му останал прякорът. Котън. Памук.
— Знам доста за него — каза Малоун на Стам. — Но как е бил намесен в тази история, за да се стигне дотам председателят на Върховния съд да търси помощта ми?
Стам му обясни как Адамс бил записвал наблюденията си от експедицията през 1854 г. в дневник, който бил изчезнал доста отдавна.
— Надявахме се да е останал в семейството ти — каза той.
— И така да е, никой не е споменавал за такова нещо, а аз не съм го виждал. Защо е толкова важен?
— Честно, не знам. Казаха ми само, че директорът държал да го издири. Ще се разочарова, когато чуе, но въпреки това се нуждаем от помощта ти. — Стам пристъпи към бюрото и седна на компютъра, за да отвори няколко изображения на ключа. — Ето, това е било откраднато снощи. При нас всичко се води на отчет.
Малоун се загледа в изображенията, показващи двете страни и краищата на старинен месингов ключ. Междувременно Стам му разправи всичко, което знаеше за него, включително как се бе превърнал в един от церемониалните атрибути на институцията.
— Някаква идея защо убиецът на Томас е искал да се сдобие с него?
— Това е още едно от нещата, които не знаем. Но може би има човек, който е наясно. Навремето тук работеха двама души. Единият беше бащата на Даян Шъруд, Дейвис Лейн. Той беше уредник на музея. Негова бе и заслугата за натрупване на значителна част от поверителния архив, който си чел. За съжаление, почина преди петнайсетина години. Другият се казва Франк Брекинридж. Навремето той е заемал моята длъжност, уредник на Замъка. Брекинридж е намерил ключа на тавана през петдесетте години на миналия век. Освен това е експерт по Рицарите на Златния кръг. За щастие, той е още жив.
— Познаваш ли го?
— Не. Било е преди моето време.
Малоун прокара ръка по наболата си брада. Мозъкът му работеше трескаво.
— Адамс е мой прапрадядо по майчина линия. След войната напуснал южните щати и се преместил да живее на запад.
Звън на мобилен телефон го откъсна от мислите му. Не беше неговият, а този на Стам. Уредникът отговори, послуша няколко секунди, после прекъсна връзката. На лицето му се четеше объркване.
— Снощи, след като не открихме магнитната карта на Мартин Томас в джобовете му, аз програмирах системата да сигнализира за нея, като смятах тази сутрин да я анулирам. Но тя току-що е била ползвана от някого, за да влезе в Природонаучния музей.
34
Касиопея се беше свряла цялата в нишата, като закриваше Лия с тялото си. Дървените сандъци продължаваха да се сипят отгоре, запълвайки шахтата. Въздухът беше изпълнен с прахоляк, дишаше се трудно и тя с мъка се сдържаше да не се закашля, да не издаде звук, с който да покаже на онези горе, че са живи. За нейно облекчение, Лия правеше същото. Нито един от куршумите не ги бе улучил, а хората на Проктър бяха твърде заети със златото, за да ги е грижа за тях.
Трясъкът от падащи предмети престана, но въздухът си оставаше все така изпълнен с прах и мръсотия. Бледата светлина едва достигаше до тях.
— Добре ли си? — прошепна тя на Лия.
— Нищо ми няма, но трябва да се махаме от тук. Не може да се диша.
Касиопея беше на същото мнение, но какво да правят с мъжете? Тя напрегна слух. Отгоре не се чуваше нищо. Дали си бяха отишли, или ги причакваха? Време бе да разберат. Тя се подаде от дупката в стената и избута с крака старите дъски, които поддадоха. За късмет, останките на сандъците не се бяха сбили плътно, а между тях оставаха много кухини, изпълнени с въздух. Още няколко ритника и вече беше в състояние да се измъкне от нишата, където се бе скрила. Обзе я мощен пристъп на клаустрофобия, но, за щастие, при нея това състояние не беше толкова болезнено, колкото при Котън. Нейният страх беше от превозни средства, движещи се с голяма скорост на голяма височина — конкретно самолети и хеликоптери.
Разблъсквайки отпадъците около себе си, Касиопея успя да се изправи на колене с гръб към стената на шахтата. От прахоляка дъхът й се спираше в гърлото, слепваше като желе трахеята й. Останки от разбити сандъци задръстваха пространството около нея; тя си каза да внимава за ръждясали пирони.