Но междувременно нещата се бяха променили.
Малоун излезе навън в топлото майско утро и се затича към Музея на американската история. Рик Стам го следваше по петите. Стигнаха до Конститюшън Авеню, свиха по тротоара и след няколко метра пресякоха Дванайсета улица към входа на Природонаучния музей. Той реши да не намесва охраната на „Смитсониън“, а да се оправя сам, за да не пострадат невинни хора. Нещо му подсказваше, че неканеният гост е същият, който бе убил Мартин Томас и прострелял Стефани.
От болницата нямаше новини, което можеше да бъде както добър, така и лош знак. Той неведнъж през живота си бе усещал студения дъх на смъртта и бе свикнал да я възприема не като враг, а като достоен противник. Но никога не си бе представял, че и Стефани ще се запознае с нея толкова скоро. Освен това си мислеше за Касиопея и се питаше какво ли прави в Арканзас. Скоро щеше да й се обади, за да провери.
Но преди това Малоун трябваше да разбере кой току-що бе използвал служебната карта на Мартин Томас.
Грант спря, за да се увери, че освен него в залата няма никого. Тишината наоколо беше потвърждение, че е сам, но това едва ли щеше да продължи дълго. Затова той се отправи с бързи крачки към кораловия риф, който се набиваше в очи с огромните си размери: около три метра ширина на три височина на метър и половина дебелина. Навремето стъклени стени го бяха предпазвали, но днес предният и страничните панели бяха демонтирани, разкривайки възпроизведените изкусно корали, морски гъби, полипи, водорасли и раковини. Всичко изглеждаше точно както преди стотици милиони години.
Само преди броени дни, при поредната им съпроводена с принуда и насилие среща, баща му бе разкрил пред него тайната на този експонат. През 60-те години на миналия век той бил открил онова, което впоследствие щяло да стане известно в колекциите на „Смитсониън“ като Камъка от Пътеката. Камъкът бил надлежно описан, каталогизиран и прибран в хранилището като една от безбройните любопитни находки, собственост на музея. През 1974 г. се наложило да бъде скрит, като баща му избрал за целта новоизложения коралов риф — надеждно скривалище, тъй като рифът бил подарък от заможно семейство с условието да остане на това място поне трийсет години.
От тогава бяха изминали над четирийсет. Но времето на рифа беше изтекло.
Малоун и Стам нахълтаха в Природонаучния музей, подминаха скенерите за посетители и използваха служебния вход, за да продължат пътя си навътре в сградата.
— Той е в Залата с вкаменелостите — каза един от пазачите, които ги очакваха. — Затворена е за основен ремонт. Всичко отвътре е изнесено.
— Предполагам, че няма охранителни камери? — попита Малоун.
— Нито една.
— Е, добре. Аз ще се оправя. Просто ми покажи накъде да вървя.
Грант разглеждаше внимателно рифа, възхитен от детайлната изработка и изумен от факта, че преди четирийсет години баща му се бе сетил да го използва, за да скрие Камъка от Пътеката. Но къде?
Той реши, че с деликатност няма да постигне нищо, пък и рифът така или иначе скоро щеше да бъде разрушен. До стената вдясно имаше натрупани метални тръби за скелетата. Той грабна една и започна да изстъргва фалшивите корали, елементи от морското дъно и всевъзможните водорасли и раковини, с които беше покрита инсталацията, като внимаваше да не забива тръбата твърде надълбоко, за да не повреди Камъка. Целият риф беше изработен от полиуретан, епоксидна смола и стиропор с основа от дърво и камък, като повърхностите поддаваха лесно на натиск. Тук-там се подаваха ръбове на истински камъни като част от декора.
И тогава го видя. Поставен легнал, около половин метър дълъг и десетина сантиметра дебел, в една дървена кухина до задната шперплатова стена на експоната, беше Камъкът от Пътеката. Грант остави металната тръба и го издърпа от кухината. После внимателно го постави върху бетонния под.
Изглеждаше точно както Даян го беше описала. Дейвис Лейн бе виждал камъка в края на седемдесетте, още преди враждата между бащите им да се бе разраснала във война. Вляво се виждаше гравирана кама, горе вдясно — буквата R, между тях плетеница от лъкатушещи линии покриваше почти цялата лицева повърхност на камъка. В центъра имаше сърцевидна вдлъбнатина, дълбока около пет сантиметра, с гравирани на дъното й цифри: 1847, 10 и още два символа. Това беше нишата за друго парче от пъзела.