Опечалените се струпаха около голяма тента, издигната в близост до гроба. Под нея с ръце в скута седеше вдовицата на Алекс — Даян. Бракът на семейство Шъруд беше продължил дълго. За разлика от неговия собствен, който бе приключил. Двамата с Полийн вече бяха подписали съответните документи и се бяха договорили на 1 юли да подадат официално молба за развод. Дотогава хората щяха вече да са забравили бившия президент и неговата Първа дама.
Интересно, как се бяха променили нещата. До неотдавна той беше най-важният човек на света. Хиляди хора се трудеха ден и нощ, за да му угодят. Командваше най-могъщата военна машина на планетата. Решенията му засягаха стотици милиони души. А сега беше отново обикновен гражданин. Разбира се, до неотдавна Алекс Шъруд пък беше и жив. Така че Дани нямаше от какво толкова да се оплаква. Полийн изглеждаше щастлива с новия си живот и новата си любов. Той също беше щастлив със Стефани Нел. На някои хора цялата тази история би могла да им се стори странна. Но за него беше в реда на нещата. Той бе изпълнил дълга си. Полийн също. Сега беше време да служат на себе си.
Дани закрачи напред по мократа трева. Той се спря в края на тентата, откъдето се чуваше гласът на свещеника на фона на лекото потропване на дъжда. Там бяха и губернаторът — друг стар приятел, и делегация от администрацията. Даян не бе пропуснала да покани нито един от основните играчи; дори в скръбта си не беше забравила протокола.
Свещеникът импровизираше, говореше ту за смъртта и възкресението, ту за Алекс, с когото се бяха познавали лично. Едно от нещата, заради които Дани мразеше погребенията, бяха лицемерните проповедници. Този обаче звучеше искрено. Изведнъж той се усети стар, макар да нямаше основание. Скоро щеше да навърши шейсет и пет, да има право на пенсия, която щеше да откаже, както бе отказал и охраната от Тайните служби. Последното нещо, от което имаше нужда, бяха още бавачки. Дошло бе време да се почувства свободен във всяко отношение.
Малък контингент от Тайните служби придружаваше Ванс. Той беше застанал извън тентата с чадър в ръка — строен, мъжествен, с гъста черна коса и очи с цвят на мед. Дори Холивуд нямаше да може да открие по-подходящ типаж за председател. Двамата имаха петнайсет години разлика, но на Дани му се струваха векове. Властта даваше, но и отнемаше сили — особено властта, която се измерва с два мандата в Белия дом.
Той улови равнодушния поглед на Ванс, съзнателно трениран да не изразява нищо. Настоящият председател на Камарата на представителите кимна с глава на бившия президент. Дани беше впечатлен. В това кимване се съдържаше повече куртоазия, отколкото бе получил от Ванс за двата си президентски мандата. Но любезността към човек, който вече не можеше да ти причини неприятности, не струваше нищо. Което го накара да се чувства още по-стар.
Може би трябваше да сформира група за взаимопомощ. И да я кръсти АНВХ. Асоциация на някога важни хора. Някои напускаха с радост заеманите длъжности. Други насочваха силите си към благотворителност. Имаше и такива, които правеха капитал от някога заемания пост и изкарваха пари. Имаше и играчи — хора като него, които не умееха да вършат нищо друго. За Дани политик не беше мръсна дума. Означаваше просто „човек, който прави компромиси“. Условието, без което не може да се прави политика, е не да имаш визия, а да постигаш консенсус. Никой — нито Лушъс Ванс, нито Уорнър Фокс, нито самият той — не беше в състояние да постига своето всеки път. Номерът е да постигаш колкото се може повече при всяка предоставена възможност. Ако сделката, която искаш, е непостижима, сключи най-добрата, която можеш да постигнеш. Това беше неговият девиз. А законодателните му успехи като президент въпреки всички усилия на такива като Ванс бяха наистина впечатляващи.
Свещеникът завърши проповедта си и опечалените запристъпваха с безизразни лица край ковчега. Той видя как Ванс дочака търпеливо реда си, за да стисне ръката на Даян и да размени няколко думи с нея.
Дани реши да изчака още малко, после се нареди на опашката. Няколко стари познати го поздравиха.
Обособен през 1795 г., окръг Блаунт носеше името на местния губернатор от онова време, а административният център, Меривил — на съпругата му. Суетата не е от вчера! Земята някога била на чероките, след което им била отнета от фермери, мигрирали на запад от Вирджиния и Северна Каролина. Собственият му род произхождаше от такива енергични заселници. Най-известният му жител беше той самият, макар че Алекс Шъруд се класираше непосредствено след него. Но тук, сред приятели, Дани не беше президент, дори и бивш. Никой не се обръщаше към него с пълното му име — Робърт Едуард Даниълс-младши. За всички беше Дани — човекът, който навремето бе служил като градски съветник в Меривил.