Така че, ако онова, което бе намислил Ванс, трябваше да мине през Сената — на добър му час на Ванс. Дани лично щеше да го препъне.
Той продължаваше да стиска ръката на Стефани, благодарен, че са сами. Беше казал на агента отвън да не пуска никого в стаята й освен лекуващия персонал. Майната й на фалшивата благопристойност. Веднъж Стефани да се оправеше, нямаше да има никакви колебания, никакво отлагане повече. Време бе да бъдат заедно и пред хорските погледи. Гневът му поотмина, отстъпвайки място на тъпо, всепоглъщащо чувство на самота.
— Обичам те — прошепна той.
Касиопея, Лия и Тери Морз се измъкнаха от минната галерия през сводестия, затрупан с камъни изход. Касиопея крачеше напред, въоръжена с пистолета на единия от мъжете. Морз стискаше в ръце ловната пушка. Равномерният тътен на генератора, който се чуваше силно в галерията, отслабна. Над короните на дърветата на изток се зазоряваше. Спряха се пред изхода. Вдясно от тях с черен брезент беше покрито нещо и тя се наведе да провери какво е. Златни кюлчета. Поне петдесетина.
— Последната партида за товарене — каза Касиопея. — Което означава, че ще се върнат.
— Сетих се, че ще те намеря тук — обърна се Морз към Лия.
— Откъде разбра?
— Бащата на онзи твой приятел е страж.
— Не може да бъде. Чичо му е бил страж, не баща му.
— Така постъпва добрият страж. Никога не разправя пред хората какъв е. Той се разболя от артрит и вече не може да върши много работа, затова понякога го замествам — обясни Морз. — И не си мисли, че не знаем за теб и онова момче. Всичко знаем! Но не искахме да ви се бъркаме, понеже и двамата сте добри деца. Събуждам се аз, гледам: няма никой. Чух, когато Малоун си тръгна. Но вие двете? Къде другаде би могла да те заведе? Стражите се информират взаимно. Аз знаех, че от няколко дни насам тук става нещо. Затова просто предположих.
— А как стигна до тук? — попита го Касиопея.
— Помолих един приятел в хижата да ми услужи с колата си. Същият, който ми каза за теб и Малоун.
Докато говореха, и двамата с Морз хвърляха погледи към гората, нащрек за най-малко движение.
— Тези мъже са истинските рицари — каза тя.
— А аз, глупакът, се подлъгах по ония мошеници, така ли?
— Не исках да кажа това.
— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Морз, но вниманието му бе другаде: в бързо разпръсващия се мрак наоколо.
— Ти уби човек — обади се Лия; гласът й звучеше загрижено.
— Трябваше да го направя, детето ми.
Касиопея беше съгласна, но попита:
— А Вещерският камък на сигурно място ли е?
— Погрижил съм се.
— Тогава вземи Лия и се върнете в хижата.
— Ти къде отиваш?
— Да открия човека, който току-що се опита да ме убие.
37
Грант замръзна на място. Там имаше някой. Може би човек от охраната или строителен работник. Служебната карта на Томас беше у него и щеше все някак да се измъкне от ситуацията. Но пък защо да рискува?
Вдясно се отвори врата и се чуха гласове. Още хора влязоха в полуразрушената зала. Той използва суматохата, за да стисне в ръка желязната тръба в краката си до Камъка от Пътеката.
— Стани — нареди мъжът зад гърба му.
В далечината продължаваха да се чуват гласове. Трябваше да се действа бързо. Грант се изправи с тръбата в ръка, извъртя се надясно и я запрати във въздуха като фризби. После отново се просна на пода, без да изпуска телефона от ръката си, и погледна назад. Тръбата профуча във въздуха и се плъзна по бетонния под. Мъжът бе отскочил встрани, давайки му един безценен миг, в който можеше да побегне и се спаси.
Но Грант видя пистолета в ръката му. Той пропълзя и се скри зад ниската преградна стена, която щеше да го запази от изстрелите. Гласовете вече идваха срещу него. Трима мъже с каски, които бяха влезли през една врата в далечния край на залата. Той знаеше накъде води тя. Към изследователското крило, достъпно само за персонала.
Малоун избегна удара с металната тръба. Той бе видял мъжа да посяга към нея и беше подготвен. Онова, което не беше очаквал, бе присъствието на други хора в залата. Бе казал на Стам да отцепи цялото крило, но явно това нареждане не бе достигнало до всички.
Обектът му се опитваше да избяга, стената му пречеше да го вижда и да стреля по него. Онова, което бе търсил, очевидно беше скрито в експоната. Нещо като коралов риф, повреден, с огромна зееща дупка в гипсовата стена. На бетонния под се виждаше някакъв камък, целият гравиран със знаци, подобен на онзи в Арканзас. Не това беше главната му грижа в момента. Трябваше да отреже пътя за бягство на мъжа.