— Дявол да те вземе, Алекс! — прошепна Даян. — Защо просто не се отказа? Както от всичко останало преди това.
Един-единствен път в скучния си живот Алекс Шъруд бе решил да заеме позиция и да се бори. И то само защото онзи идиот, брат й, си бе помислил, че им е нужна помощ.
Даян вече бе решила, че просто ще спре да плаща наем за апартамента и всичко в него ще отиде за благотворителност. Нямаше да вземе нищо със себе си. Днес бе дошла само за да се убеди, че в жилището не са останали някакви улики, които да насочат следствието към тях. Беше нужно щателно претърсване, което щяха да извършат заедно с Грант. Може би дори щеше да открие нещо и за загадъчната приятелка на Алекс.
Но какво значение имаше тя? Алекс беше мъртъв, което я вадеше от играта. Даян се огледа, но не забеляза никаква натрупала се поща, стари вестници или списания. Дори хладилникът беше почистен от бързо развалящи се храни. Странно, като се има предвид, че Алекс бе живял тук сам. Върху бележника до телефона нямаше надраскан списък с покупки, напомняне да вземе дрехите от химическо или каквото и да било, което да напомня за обитателя на жилището.
Почукване наруши тишината. Даян прекоси стаята и отвори вратата, която изскърца на поразсъхналите се панти. Беше Грант. Той влезе, взе я в прегръдките си и я целуна. Страстно и дълго. Така, както бе свикнала да очаква от него.
— Липсваше ми — каза той.
— Последните дни бяха тежки.
— Какво изобщо правиш тук?
— Искам да се убедя, че не е останало нещо от грешката на Кенет.
Той я пусна и се обърна да затвори вратата.
— А също и да разбера за посещението ти в Замъка снощи.
— Може и да не ти хареса това, което ще чуеш. Но се сдобих с това.
С тези думи той бръкна в джоба си и извади церемониалния ключ. Даян се усмихна.
— Освен това намерих Камъка от Пътеката.
Всичко беше чудесно. Но тя държеше да знае:
— А какво е това, което няма да ми хареса?
39
Дани влезе в кабинета на вицепрезидента в Капитолия, непосредствено до пленарната зала на Сената. Това беше единственото помещение във Вашингтон, обособено изцяло за нуждите на вицепрезидента. Времената се меняха, но не и този кабинет. Мраморната полица над камината, застланият с керамични плочки под, огледалото със златна рамка, викторианските корнизи — всичко напомняше за XIX в. Голямото махагоново бюро определено имаше богата история. Беше служило вярно на почти всички вицепрезиденти чак до 1969 г., когато за кратко време бе преместено в Овалния кабинет при Никсън и Форд, за да бъде върнато с избирането на Джими Картър. Още от годините на Гражданската война тук се вършеше работа, провеждаха се церемонии, срещи с избиратели, пресконференции, както и събирания в тесен кръг, някои от които бяха променили курса на американската история.
Големият старинен часовник отброи 10 часа. Вицепрезидентът Тиодор Соломон беше предупреден за посещението на новия член на Сената и го очакваше, седнал зад бюрото си. Противно на широко разпространените представи и въпреки че по Конституция вицепрезидентът имаше статут на председателстващ Сената, в днешно време американските вицепрезиденти много рядко участваха в пленарни заседания освен при равно гласуване, когато техният глас натежаваше в едната или другата посока. Но това беше изключение.
Губернаторът беше обявил официално назначението на новия сенатор преди трийсет минути на пресконференция в Ноксвил. Както можеше да се очаква, протестните реакции не закъсняха, особено предвид отсъствието на алтернативни кандидати. Изборът на Дани бе обявен като временно назначение, докато Тенеси гласува за сенатор. А кой по-добре би се справил със задачата от най-видния жив гражданин на щата? Звучеше прекалено убедително, дори той едва ли не го повярва.
— Господин президент — каза Соломон, като стана от стола си и му подаде ръка.
Теди Соломон беше политик от старата школа, консервативен по финансовите въпроси, но таен либерал в социалните си възгледи — едно раздвоение, породено вероятно от факта, че най-големият му син беше гей. Заедно бяха служили в Сената. Соломон беше прям и честен, на първичните избори се бе състезавал срещу Уорнър Фокс, но не събра нужния брой гласове и бе принуден да се оттегли. Фокс в крайна сметка реши да приобщи опонента си, предлагайки му второто място в бюлетината. Най-изненадващото в случая бе, че Соломон прие. Дани много харесваше една мисъл на вицепрезидента на Удроу Уилсън: „Постът ми е като каталептичен припадък. Не можеш нито да говориш, нито да се движиш, не усещаш болка, в пълно съзнание си за ставащото около теб, но не можеш да участваш в него“. Но думите на Джон Адамс, който в един момент сам бе заемал длъжност номер две във Вашингтон, звучаха още по-логично: „Сега съм нищо, но може да бъда и всичко“.