Какво беше разстоянието от нищо до всичко? Един пропуснат удар на сърцето?
Всъщност това се бе случвало осем пъти. Девет, ако се броеше и поемането от Форд на поста след Никсън. Смърт или оставка на титуляря бяха за вицепрезидента единственият път към президентското кресло. Само един вицепрезидент в последните 125 години се бе добрал чрез избори до заветния пост. Първият Джордж Буш. При това — само за един мандат.
Соломон беше висок, с подобаващо на ръста му едро лице, излъчващо предпазлива човечност, но не и мекушавост. Още не беше развил двойна брадичка, чертите на лицето бяха мъжествени и решителни. Беше няколко години по-възрастен от Дани, но сресаната му назад коса беше учудващо черна. Както обикновено, беше с тъмен костюм, колосана риза и привличаща погледа копринена вратовръзка.
— Добре ли си го обмислил? — попита го той.
— Да си пенсионер не е живот.
— Минали са само няколко месеца.
— Достатъчно, за да разбера, че не е за мен.
Настана тишина, нарушавана от басовото тиктакане на старинния часовник. Дани знаеше неговата история. Присъствието му в този кабинет датираше от президентството на Маккинли, но бе придобил известност от времената на вицепрезидента Джон Гарнър, който го бе използвал, за да определя момента за влизането си в залата на Сената. Механизмът започвал да звъни петнайсет секунди преди дванайсет, което било знак за Гарнър да остави всичко и с тържествена стъпка да влезе в пленарната зала, заемайки мястото си точно в дванайсет.
— Искам да положа клетва тук, при закрити врата — каза Дани на Соломон. — И после се захващам за работа.
— Медиите напират да го направим отвън, пред камерите. Все пак тук пишем историята.
Дани знаеше отношението на Соломон към журналистите: те бяха предназначени да служат на властта. Но в момента той нямаше нужда от услугите им. Преди десетилетия, по време на първия му мандат като сенатор, някои от най-близките му приятели бяха репортери. Но тогава имаше правила за поведение, код на честта. А сега всичко опираше до пари и рейтинг. Никой не се интересуваше дали е прав, стига да е пръв. Или още по-добре, скандален. Толкова малко истински журналисти бяха останали. Новинарските канали се бяха превърнали в цирк. Той можеше да се постави на мястото на репортерите в момента. Всички бяха научили за назначението му едновременно. Бяха в еднакви изходни позиции. Трябваше им акцент, гледна точка, възможност да го обсипят с въпроси — какво? как? кога? защо? — но той бе решил да ги остави в неведение и догадки.
— Това му е хубавото да си по заместване — каза Дани. — Нямам намерение тепърва да правя кариера и не ми пука за никого.
В сивкавите, почти безцветни очи на Соломон проблесна закачливо пламъче.
— Какво мисли шефът ти за моето завръщане?
— Току-що говорих с него. Най-точното описание на състоянието му би било: „в шок“. Фокс се радваше, че се е отървал от теб. Честно да ти кажа, едва ли би имал нещо против да се отърве и от мен. Искам да те попитам нещо, Дани, и между нас да си остане. Ето, вратата е затворена. Какво правиш тук?
— Пиша история. Като Андрю Джонсън. Двамата президенти от Тенеси, станали после сенатори.
Соломон седна на ръба на бюрото и скръсти ръце на гърдите си.
— Сами сме. Какво става?
Дани знаеше, че може да му потрябва съюзник, а какъв по-надежден кандидат от този? Освен това, макар Соломон и Лушъс Ванс да бяха от една и съща партия, той знаеше, че двамата се мразят.
— Ванс е намислил нещо.
— Слушам те.
— Не знам много, просто достатъчно, за да искам да знам повече. Но може да ми потрябва помощта ти. — Той помълча и добави: — Преди да е станало късно.
— Звучи сериозно.
— Не съм сигурен, но всички алармени звънци в главата ми сигнализират за надвиснала катастрофа.
— Това може ли да засегне президента?
— Не знам. Но Ванс не играе в екип, а освен това искаше поста на Фокс.
— Но и той като мен нямаше шанс. Сам си е виновен, че прие да бъде председател на Камарата.