— Двамата с теб знаем, че Ванс е опасен човек. Дано и Фокс го знае.
Соломон се изсмя гърлено.
— Да кажем само, че новият президент още не е толкова ориентиран в обстановката, колкото сме двамата с теб.
— Освен това се съмнявам, че слуша какво му говори по-опитният му заместник.
— Меко казано. От двайсети януари насам с него сме разговаряли общо… веднъж. Току-що.
Което беше огромна грешка от страна на Фокс. Соломон беше опитен в разшифроване на мълчанието между думите, на мислите, често прикривани зад глуповатия изказ. От всичко, което Дани бе чул или видял досега, администрацията на Фокс изглеждаше като нескопосана коалиция от гълъби, ястреби и партийни функционери, като всеки си имаше свои идеи относно това какво би било добро за страната. Докато Теди Соломон беше далеч по-прагматичен ветеран с енциклопедични познания за политическите нрави във Вашингтон. Все неща, които биха могли да бъдат от полза за един новак в Белия дом. За съжаление, от гордост или глупост новобранците рядко искаха помощ от по-старите бойци, което понякога им излизаше твърде скъпо.
— Но ти знаеше, че ще те игнорират — каза Дани. — Защо прие длъжността?
— Аз съм на шейсет и девет, Дани. Можех да си остана сенатор за вечни времена. Но винаги съм искал да бъда президент. И ти го знаеш. Не мога да ти кажа защо. Но народът беше решил друго. — Той вдигна рамене. — И това ми е утешителната награда. Така че приемам лошите наред с добрите страни.
Умен мъж. И той също като него отдавна бе научил, че Америка е това, което народът поиска. Република означава власт на народа, дори народната воля да бъде плод на невежество, прибързаност, инат или обикновена глупост, какво от това? И неговата работа, както и на всеки друг, заемащ публична длъжност, бе да служи на страната си, а не да я моделира по свой образ. Умните политици разбираха този дълг. А великите като Теди Соломон го носеха в сърцето си.
— Виж дали няма да надушиш нещо от твоята страна на пътеката, Теди. Имам лошо предчувствие.
— Достатъчно лошо, за да се върнеш на фронта? Вместо да ходиш за риба и да си живееш живота…
— Нещо такова. И може би от двама изхабени старци като нас зависи да го спрем, каквото и да е то.
— Адски мелодраматично. Но ми харесва.
— И нека си остане между нас, а? Да не се окаже, че просто си фантазирам.
— Това е нещото, което никога не си правил — каза Соломон и протегна ръка. — Е, добре дошъл отново при своите, господин сенатор.
Двамата се здрависаха.
— Време е да го направим официално — добави вицепрезидентът.
Дани бе полагал клетви като градски съветник, губернатор на щат, сенатор, президент. Досега всички пред публика. Този път бяха само той и неговият добър приятел, когато вдигна дясната си ръка и повтори думите:
— Тържествено се заклевам да спазвам и защитавам Конституцията на Съединените щати срещу всякакви врагове, външни и вътрешни. Да вярвам в нея и да й бъда верен. Заклевам се, че поемам този дълг свободно, без вътрешни задръжки и задни мисли и че добре и съвестно ще изпълнявам задълженията на поста, в който встъпвам. И Бог да ми е на помощ.
40
Малоун беше отново в архива към Музея на американската история, където върху една маса бе положен гравираният камък от Залата с вкаменелостите.
— Тоя човек е поел голям риск да се върне заради това — каза той.
Което означаваше едно: камъкът беше наистина важен. И той се надяваше Стам да го е разбрал. Време беше за още информация, особено относно Ангъс Адамс. Но уредникът сякаш чакаше нещо.
Тишината в архива внезапно бе нарушена от отваряне и затваряне на врата в другия край на помещението. Редиците стелажи му пречеха да вижда и той зачака. И никак не се изненада от личността на новодошлия.
Председателят на Върховния съд Уорън Уестън. Юристът се представи и двамата се ръкуваха, макар вниманието им да беше погълнато изцяло от камъка.
— Значи наистина е бил тук — промърмори Уестън. — През цялото време. Невероятно!
— Вие знаехте ли, че може да е тук?
— Наличната информация сочи един от музеите като възможно скривалище. Но не знаехме кой. За щастие, бяхме отведени право към целта.
— С цената на един убит и един в болница.
— Наистина съжалявам и за двата инцидента — каза Уестън. — Никой не е имал подобни намерения, но ситуацията излезе извън контрол. Сега се нуждаем от помощта ви повече от всякога.