— Нашият убиец ли?
— Именно.
— Вие знаете много по тези въпроси — отбеляза Малоун.
— Бях близък приятел на Дейвис Лейн. По онова време бях съдия във Вашингтон и двамата обсъждахме темата подробно. Възможно е Рицарите на Златния кръг да са били най-великият престъпен синдикат, сформиран някога, макар самите те да са се смятали за патриоти. По време на Гражданската война са откраднали милиони в злато и сребро, ограбили са хора, банки, влакове, параходи, дори два-три монетни двора. След войната са грабили още повече. Ние ви изпратихме в Арканзас с надеждата да дешифрирате знаците, оставени в гората. Казах си, че ще можете да го направите. А това, че намерихте и Вещерския камък, беше допълнителен бонус. Предполагам, че е на сигурно място.
— Да. Имаме и дигитални изображения.
На телефона на Касиопея, добави мислено Малоун.
— В отговор на първоначалния ви въпрос — каза Уестън, — Ангъс Адамс е стражът, който е създал и охранявал трезора. Покажи му, Рик.
Стам отвори нещо на екрана и посочи с пръст. Беше изображение на мъж, облечен в официален костюм от средата на XIX в., слаб, с високо вдигната глава и изправена стойка. Малоун забеляза квадратната челюст, пронизителния поглед и светлата коса. А в лицето разпозна себе си.
— Снимката е от хиляда осемстотин седемдесет и седма, много след като Адамс бил известен шпионин — каза Уестън. — Открих я в архивите на „Смитсониън“. Адамс е позирал при едно идване до тук, за да се види със своя приятел Джоузеф Хенри. Преди няколко месеца Рик изследва родословното му дърво и стигна до майка ви, а чрез нея и до вас. За наша изненада, открихме също, че сте бивш служител в разузнаването. При това знаменитост, също като Адамс. Дори имате същия прякор като него. Мога ли да питам как се случи това?
При нормални обстоятелства Малоун би запазил тайната за себе си, но тази снимка събуди у него задрямали чувства. Всеки път когато хората го питаха за прякора му, той отговаряше: Това е дълга история. Но не и сега.
— Когато бях на седем, моят дядо показа на баща ми снимка на Адамс. Не толкова ясна като тази, но различима. На нашата снимка той беше по-млад, с безгрижно изражение. Всички забелязахме, че приличам на него.
— Определено — каза Стам.
— Но това е само част от причината за прякора.
Малоун им обясни как малко след като видял онази стара снимка, бил оставен за кратко време на грижите на една съседка, която мразел. Тя имала навика да маже филия хляб с дебел слой извара и да я залива с мед — гадост, при вида на която на него му се обръщал стомахът. Освен това била ужасно опърничава. За да й покаже неприязънта си към нея, той смесил изварата с памук от аптечката на майка си, като успял така добре да го прикрие, че тя да го забележи чак когато се опита да преглътне. Жената едва не се задушила. Разбира се, баща му здравата му нашарил задника, но с този акт на непокорство той се доказал като достоен потомък на Ангъс Адамс.
— От тогава нататък баща ми ме кръсти Котън — завърши Малоун. — Три години по-късно той почина, но прякорът ми остана. И всеки път като го чуя, се сещам за него.
— Разбрах за баща ви — каза Уестън. — Командир на подводница. Изчезнал безследно в открито море.
Което все още беше официалната версия, макар сега той да знаеше истината.
— Знам за трезора — реши да признае Малоун.
— От Морз?
Той кимна.
— Повечето хора от висшето ръководство на ордена, включително Ангъс, били измрели още в края на деветнайсети век. За съжаление, при смъртта си отнесли по-голямата част от тайните в гроба. До нас са останали само разпокъсани факти. „Смитсониън“ на два пъти е правил опити да открие трезора. Първият е бил около хиляда деветстотин и девета, вторият през седемдесетте. И двата неуспешни.
Малоун предаде на Уестън какво му бе казал Морз за идването на Джеферсън Дейвис в Арканзас с цел да скрие Вещерския камък.
— Дейвис е бил член на ордена — каза Уестън. — До последния си дъх е останал южняк. Радвам се да чуя, че той е бил този, който е спомогнал да се опази трезорът.
Котън погледна отново снимката на своя съименник — очите му излъчваха сила, решителност и целеустременост.