— Господин Малоун, всичко това е далеч извън нашите професионални познания. Имаме нужда от помощта ви.
— За кое по-точно?
— Да откриете трезора.
— Като услуга на правителството? Или на „Смитсониън“?
— Има ли значение?
— Това богатство е крадено.
— Никой не може да го докаже.
— Вие вероятно разбирате, че Даян Шъруд е почти сигурно свързана с нашия убиец. Който може би е прострелял и Стефани Нел. Извинете ме, но за мен е по-важно да го открия.
— С намирането на трезора ще успеете да разкриете и двете престъпления. Искам да ви посъветвам засега да не си губите времето с госпожа Шъруд. Тя ще има перфектно обяснение, с което да ви прати в глуха линия. По-добрият начин е да си мълчим, като в същото време продължаваме да ровим. И да стигнем до нея, след като вече имаме отговорите на всички въпроси.
— Говорите като юрист.
— Допускам, че и вие сте си научили урока.
Естествено. Никога не задавай на свидетеля въпрос, чийто отговор не знаеш.
— Не че тя ще избяга междувременно — продължи Уестън. — Освен това разполагаме с два-три дни благодарение на госпожица Нел, която скри трупа на Мартин Томас. Можем ли да използваме разумно това време?
Точно това се питаше и той, но реши да се възползва от съвета, който току-що бе получил.
Не задавай въпроси, преди да знаеш отговорите им.
41
Дани си тръгна от кабинета на вицепрезидента, без да поглежда към струпалите се извън загражденията журналисти. За да не се набива на очи, той мина през подземния проход към сградата „Дърксен“, който се ползваше от сенатори и техните сътрудници. Тук имаха кабинети седемнайсет от сенаторите и служителите им; този на Алекс Шъруд се намираше на четвъртия етаж, както подобаваше на големия му стаж и влияние. Сградата носеше името на дългогодишния сенатор от щата Илинойс Евърет Дърксен, починал през втората половина на 60-те.
Полагането му на клетва като сенатор вероятно щеше да свари неподготвен целия екип от сътрудници на Алекс, които изведнъж щяха да се окажат с нов шеф. И то не кой да е. Когато Дани излезе от асансьора на четвъртия етаж и закрачи по дългия лъснат мраморен коридор, си каза, че сега трябва да бъде особено гъвкав. Вече бе провел кратък разговор с агента на „Магелан“ в болницата и човекът му бе казал, че няма промяна. Състоянието на Стефани било стабилно, но все още била в кома. Само след няколко часа той отново щеше да я посети, но каза на агента незабавно да му звънне, ако се случи нещо.
В края на коридора имаше врата, отстрани със семпла бронзова табела: СЕНАТОР АЛЕКС ШЪРУД — ТЕНЕСИ. За жалост, скоро щяха да я сменят. Или може би не. Защо да не разпореди да я оставят в памет на починалия му приятел? Като бивш президент, той бе престанал да се блазни от титли и табелки.
Вратата беше отворена. Посланието беше ясно: Ние сме тук, за да ви служим. Влизайте направо. Той се озова в просторно секретарско помещение и веднага забеляза стената вляво, цялата обкичена със сечива, цигулки, китари и други характерни за Тенеси предмети, монтирани върху състарени чамови дъски, за да не остане никакво съмнение откъде е обитателят на този кабинет.
Зад бюрото седеше млада жена. Когато той влезе, тя стана. Погледа му привлече стъклената витрина зад гърба й, в която бе поставена карирана риза в черно и червено. Дани заобиколи бюрото и се приближи към витрината. Отдолу имаше картонена табелка със следното обяснение:
По време на първата си изборна кампания за Сената Алекс Шъруд прекоси пеша щата Тенеси. Всеки ден от своето близо двехилядикилометрово пътуване той носеше една и съща традиционна карирана риза „Ливайс“ в черно и червено, произведена в Тенеси и закупена от универсалния магазин „Фридман“ на Хилсбъро Роуд в Нашвил.
Дани си спомни кога за пръв път им бе хрумнала тази идея като перфектния начин Алекс да се идентифицира с избирателите си. И това се получи. Алекс спечели изборите с огромна преднина. Дани чу стъпки зад гърба си. Обърна се и видя, че още сътрудници се бяха събрали да го посрещнат.
— Господин президент… — започна един от тях. — Извинете, исках да кажа: господин сенатор…
Той се усмихна и започна процеса за спечелване доверието на тези хора.
— Знам какво имахте предвид. И аз съм объркан, дявол да го вземе. Но ще свикнем.
Грант скочи от леглото и грабна панталона си от пода. Даян вече беше станала и отишла в другата стая. Тя искаше пълен доклад за случилото се, но междувременно той имаше други желания, които отчасти съвпадаха с нейните. Затова двамата за кратко се бяха отдали на странични занимания, но беше време да се захващат за работа. Той се надяваше минутите на страст да смекчат лошите новини.
— Не ти ли се струва някак странно: ти и аз тук? — попита Грант. — Искам да кажа, на мен ми е все едно, но на теб едва ли…
— Защо? Това не е храм. Освен това държа да знаеш, че тук не съм правила нищо със съпруга си. Така че жилището не е изпълнено с трогателни спомени. А сега ми кажи какво стана снощи.
— Когато отидох да взема ключа, Томас се опита да ме изнудва. Беше се сетил какво търсим и искаше да получи дял. Ако ли не, щял да напише книга. Реших, че е по-добре да умре.
— Моля?
— Застрелях го.
— В „Смитсониън“?
— Ако трябва да бъдем точни, под „Смитсониън“. Но бъди спокойна, никой не ме видя.
Грант съзнателно пропусна да й каже за случилото се в Замъка, жената от Министерството на правосъдието, както и факта, че бе застрелял и нея. Нямаше нужда да си търси белята. Пък и имаше основания да вярва, че никога няма да бъде разкрит.
— Ти сигурно знаеш, че аз бях свързана с Томас — каза Даян. — Какво ще стане, ако някой започне да задава въпроси?
Това беше една възможност. С която щеше да се заеме, ако и когато възникнеше. Защото, колкото и да харесваше Даян — и в леглото, и извън него, — перспективата да спечели милиарди долари му допадаше още повече.
— Връзката ти с него е била невинна, нали? — попита той.
— Естествено, а той може и на никого да не е казал.
Но Грант знаеше, че това не е така. Жената от Министерството на правосъдието се бе добрала до него и го бе причакала в засада, а от там бе отишла право в апартамента на Томас. Което означаваше едно: тя знаеше. Но пък, слава богу, той се бе погрижил да й затвори устата. Ако Ричард Стам или някой друг бе в състояние да направи връзка между него, Даян и Томас, защо досега не бяха потърсили Даян? Нея определено знаеха къде да я открият. Което го накара да мисли, че тя щеше да се окаже права: Томас на никого не бе казал, че са говорили.
Той реши да смени темата.
— Камъкът от Пътеката беше точно там, където очаквах да го открия, в Природонаучния музей. Явно паметта на баща ми в случая не му бе изневерила. — Грант бръкна в джоба си и извади церемониалния ключ. — Имаме и това. Като добавим и Вещерския камък от Арканзас, който хората ми откриха, вече сме близо. Имам снимки на камъните, които намерихме досега. Твоята задача е да ги дешифрираш.
Даян беше ценна с това, че разбираше тайния език на ордена. За да открие златото, той се нуждаеше от експертните й познания.
— Нещата в Конгреса започват да се случват — каза тя. — Ванс вече действа.
— Това не ни засяга. Но съм сигурен, че брат ти се е изпотил от вълнение. Той желае да промени света. А ние с теб? Ние просто искаме да сме богати.
Действително алчността беше един от най-простите мотиви. Пък и той не се готвеше да отнеме нещо от жив човек. Това съкровище беше скрито отдавна. Онези, които го бяха откраднали, бяха мъртви, а каузата им — забравена. Да, наистина, Кенет Лейн и председателят на Камарата се готвеха да възкресят някои от старите идеи, но на кого му пукаше?
— Ще стане — прошепна Даян.
Така си беше. Определено бяха постигнали напредък.
Грант пристъпи към огледалото на стената. Макар че никой не бе видял лицето му, къдравата коса можеше да се окаже проблем. А също и родилното петно.
— Ще ти пратя имейл със снимки на камъните — каза той, докато се изучаваше в огледалото. — Работи върху тях. Аз трябва да излизам.
— Къде ще ходиш? — попита тя.
— Имам нужда от подстригване.