И това му харесваше.
Редът му дойде и той пристъпи към Даян. Беше облечена в стилна черна рокля, с дантелена воалетка. В ръката си без ръкавица стискаше смачкана на топка носна кърпичка. Той се наведе над стола й и тя прие съболезнованията му.
— Благодаря ти, че дойде — каза Даян.
Той не я харесваше особено. Тя него също. Може би трябваше да вземе ръцете й в своите, да я целуне по бузата, но не си падаше по мелодрами. Вместо това заяви:
— Ще ми липсва.
— Моля те, намини после покрай къщи.
Той не бе планирал да отиде на събирането след службата, но понеже не искаше да прави сцена, отвърна само:
— Ще видя какво мога да направя.
Разбира се, той нямаше намерение да ходи.
Дани избяга от тентата и закрачи през дъжда към колата си. Това гробище беше пълно със спомени. Чичовците и лелите му, бабите и дядовците, собствените му родители бяха там.
Плюс още един гроб. На дъщеря му. Беше загинала при пожар преди десетилетия. В онази нощ умря част от него и от Полийн. Беше единственото им дете. Не минаваше ден, без да мисли за нея. Бяха минали години, откакто за последен път бе идвал на гроба й. А отказът му да приеме трагичната й смърт беше част от причините за проваления брак.
Той се отдели от тълпата и пое по една пътека между редовете надгробни плочи. В южния край на едно възвишение откри парцела с гроба на дъщеря си, под клоните на стария дъб. Тревата беше окосена, мястото се поддържаше. Надгробният камък беше равен със земята, отгоре бяха изсечени името й, датите на раждането и смъртта, и прост надпис: НАШАТА ОБИЧАНА ДЪЩЕРЯ. Той застана с ръце в джобовете, с коса, мокра от дъжда, и за пореден път я помоли за прошка.
Толкова време бе минало. Но болката в него беше прясна, сякаш бе вчера. Познатото чувство на празнота гризеше стомаха му. Дани притвори очи и се опита да не заплаче. През целия си живот се бе старал да изглежда мъжествен и непоклатим.
— Трябва да говоря с вас — чу женски глас до себе си.
Той се опомни; не бе усетил, че наблизо има някой.
Когато се извърна, видя жена на около шейсет години, с гъста рошава коса и големи кафяви очи.
— Коя сте вие?
— Приятелка на Алекс.
— Всички тук сме негови приятели.
— Господин президент…
Той вдигна ръка.
— Казвам се Дани.
— Добре, така да е. Дани. Има нещо, което трябва да знаете.
Той зачака жената да продължи.
— Алекс беше убит.
Годините в политиката го бяха научили колко е важно да запазиш самообладание, особено когато човекът насреща очаква емоционална реакция. Чертите на лицето му останаха невъзмутими, докато дъждът отмиваше сълзите от очите му.
— Не отговорихте на въпроса ми. Коя сте вие?
— Бих желала да говоря с вас. Насаме.
— А защо смятате, че Алекс е бил убит?
— Няма друго логично обяснение.
3
Арканзас
Котън Малоун огледа затвора си. Беше различен от всичко друго, в което бе попадал, това поне не можеше да му се отрече. Някаква стара чугунена пещ като на крематориум, заварена във вътрешността на метален цилиндър с диаметър два и петдесет и височина поне шест метра. Погледът му премина по всеки сантиметър от ръждивата й вътрешност, но не откри слаби места. Най-отдолу, където седеше в момента, единственият път за бягство беше през залостения метален люк, който се отваряше навън, но каквато и сила да прилагаше върху него, не бе в състояние да го помръдне. Вътре беше тясно и задушно, въздухът смърдеше и в него се носеха ситни сажди и частици ръжда.
Някой здравата го бе ударил по главата.
Следобедната жега и яркото слънце превръщаха металния ковчег в ад. Комарите бяха открили Малоун през пролуките в решетката на покрива и цялото тяло го сърбеше. Той седеше и си мислеше как за пореден път бе оставил книжарницата си в Копенхаген. Струваше му се, че напоследък прекарва все повече време далече от нея. Слава богу, служителите му щяха да се оправят и сами.