— Всички запазват постовете си — каза Дани на началничката на кабинета.
Тя беше доказано способен вашингтонски ветеран; Алекс винаги я бе хвалил.
— Ако някой смята, че не може да работи с мен, е добре дошъл да напусне още сега, с добра препоръка и с моята благословия. Не че го искам, но ще бъде тяхната воля. Положението е достатъчно сложно, за да го усложняваме допълнително.
— От името на всички — отвърна тя — искам да ви уверя, че сме на ваше разположение, готови да започваме работа.
Тази жена вече му харесваше.
Явно му вървеше да бъде заобиколен от силни жени. Дългогодишната му секретарка в Белия дом беше истински булдог. Полийн също не беше малодушна. Една трета от членовете на кабинета му бяха от женски пол. А сега Стефани — най-коравата от всички — се бореше за живота си.
— Радвам се да го чуя. Искам да ми свършиш една услуга. Тихо потърси Лушъс Ванс.
42
Малоун изчакваше да чуе още отговори от председателя на Върховния съд, но реши да остави Уестън да зададе тона на разговора. Той явно беше човек с мисия. Но каква? Не можеше да каже със сигурност. Единствено ясно бе, че не споделя всичко. Опитът го бе научил, че ушите са винаги по-внимателни от устата, затова си мълчеше и слушаше.
— В тази институция имахме истинска гражданска война през седемдесет и трета — каза Уестън. — Дейвис Лейн си бе наумил да открие златото на ордена. Франк Брекинридж обаче смяташе, че за „Смитсониън“ би било най-добре да стои настрана. И без това сме били направили достатъчно грешки по време и след Гражданската война, най-добре било да не се месим. Онова злато не било наше. И в крайна сметка той надделя.
— А Даян Шъруд?
— Тя знае какво се е случило с баща й по онова време. Вероятно затова е успяла да насочи Мартин Томас към тайния архив, където повечето документи са на баща й. А и можем смело да допуснем, че го е привлякла с историята за съкровището. Сега се опитва да довърши започнатото и да открие това злато.
— Мартин Томас само усложни допълнително нещата с опита да сключи сделка с нашия къдрокос убиец.
— Аз му казах за двуличието на Томас — обади се Стам.
— Излиза, че сме се предоверили на господин Томас — отбеляза Уестън.
— Касиопея Вит е още в Арканзас. Допускам, че искате Вещерският камък да бъде върнат тук?
— Определено — отвърна Уестън.
Това нямаше да е проблем. Малоун разгледа отново Камъка от Пътеката.
— А каква е ролята на този церемониален ключ? Трябва да е твърде важна.
— Всъщност надявах се вие да имате отговора на този въпрос — заяви Уестън.
Касиопея се криеше в дърветата близо до пикапа на Тери Морз. Съмваше, слънцето се бе подало иззад гористите хълмове на изток. Морз и Лия й бяха оставили колата, с която Морз бе дошъл до мината. Тя чакаше завръщането на онзи, който трябваше да прибере златото, и двамата му помагачи. Търпението й бе възнаградено след близо два часа, когато по пътя към мината се зададе пикап тойота.
Тя не бе местила колата на Морз, за да може те да я заварят точно така, както я бяха запомнили. В кабината на тойотата имаше само един човек — шофьорът, или третият от четиримата мъже, които бе видяла. Дори успя да зърне за миг лицето му — не беше Проктър.
Шофьорът изчезна към мината и Касиопея остана на място, с очи, смъдящи от умора. Сух вятър вдигаше във въздуха прах и песъчинки, които барабаняха по ламарината на пикапа. Сега шофьорът щеше да открие какво се бе случило с другарите му и да измъкне живия от мината. А какво ли щеше да направи с трупа? Това можеше да се окаже проблем. Да го остави в шахтата? Най-вероятно. А дали щеше да натовари златото на пикапа? Едва ли, с оглед на ситуацията. Значи трийсет минути. Максимум.