— Но мога да те насоча към някого, който може.
— Много умно. Само че аз не се хващам на такива уловки.
Той намаза една препечена филийка с масло.
— Извини ме, но не съм ял от вчера следобед. А имах и дълга нощ.
— Сигурно от пренасянето на толкова много злато ти се е отворил апетит.
— Името ти, Касиопея Вит, звучи загадъчно.
— По-скоро испанско.
— Ти си красива жена.
— Едва ли сериозно очакваш да приспиш вниманието ми.
— Нямах това за цел. Говоря искрено.
— Винаги ли правиш това?
— Искаш да кажеш — дали закусвам? Да, разбира се. Всеки ден. Закуската е най-важното ядене за деня. — Той се засмя на шегата си и тя си напомни, че трябва да бъде внимателна. — Ако това има значение, не ми достави никакво удоволствие да те хвърля в онази шахта.
— Ах, олекна ми. Благодаря ти за откровеността. Ти май не разбираш. Аз съм федерален агент и съм тук, за да те арестувам.
— По какви обвинения?
— Убийство.
Той се засмя.
— И кого съм убил? От това, което чувам, Тери Морз е застрелял моя човек. И него ли смяташ да арестуваш?
— Ти как мислиш?
— Няма значение. Аз ще се оправя с него. Един рицар няма право да убива друг рицар.
— Мислех, че е страж.
— Така е. Но е също и рицар.
— Това е разузнавателна операция.
Той сякаш помисли малко върху думите й.
— Чувствам се поласкан.
— Недей. Изправянето ти пред съд не е целта на хората, за които работя.
Той разбра. Играта беше без правила.
— От мен няма да научиш нищо.
— Във Вашингтон имаме убит мъж и една жена, която се бори за живота си. Тя е глава на важна разузнавателна служба, същата, която ме изпраща тук. Хващам се на бас, че има връзка между въпросното убийство, случилото се с нея и теб. Нейните хора ще искат да разговарят с теб, като няма да бъдат особено деликатни в методите, с които ще те накарат да проговориш.
Проктър бутна чинията си встрани и попи устата си със салфетка. Върху лицето му се изписа зловеща гримаса.
— Зависи.
— От какво?
— От това дали ще си тръгнеш от тук жива.
44
Дани слезе от таксито. Началничката на кабинета му бе открила Лушъс Ванс на обяд в „Уилърд“, недалече от Белия дом. Той познаваше хотела — собствениците му се гордееха, че всеки президент от Франклин Пиърс насам поне веднъж е отсядал или организирал събитие в него. Самият Дани не беше изключение.
Славата на „Уилърд“ беше напълно заслужена. Беше място, където се случваха много неща; във фоайетата му се разминаваха посланици, политици и знаменитости. Дикенс и Хоторн бяха сред редовните му посетители. Линкълн и Кулидж дори бяха живели известно време в него. Ако можеше да се вярва на легендите, лично Юлисис Грант обичал да седи в елегантния лоби бар на чаша уиски с пура в ръка. Към него се приближавали хора да му искат услуги — практика, от която вероятно възникнал терминът „лобиране“.
Дани влезе през парадния вход и се озова в пищно фоайе с мраморни колони, мозайки и кристални полилеи. Той все казваше, че „Уилърд“ му прилича повече на музей, отколкото на хотел, защото излъчва някакво особено усещане за непреходност. Определено беше един от най-изисканите хотели в страната. Вече просто не ги строяха такива.
По знаменития коридор с два реда палми, известен като Алеята на пауните, той стигна до зала „Уилърд“. Най-добрият ресторант във Вашингтон? Без съмнение. Харесваше му как масите бяха разположени на значително разстояние една от друга, давайки на клиентите усещане за свобода и лично пространство. Като президент, той бе присъствал на няколко дипломатически приема тук.
Двукрилата врата на ресторанта беше отворена и отстрани стояха на пост двама агенти от Тайните служби, както и можеше да се очаква в присъствието на председателя на Камарата на представителите. Той бе запомнил лицата им от погребението на Алекс и от онази вечер в дома на Даян. Отвътре се чуваха приглушени разговори и дискретен звън на сребро върху фин порцелан. По подредбата на масите Дани предположи, че има частно парти в тесен кръг. Сервитьори се суетяха наоколо. Той преброи дванайсет участници.
Ванс седеше на една от масите и разговаряше с група конгресмени; Дани ги познаваше всичките. Той огледа и останалите присъстващи и констатира, че помни почти всички по физиономия. За негов късмет, помнеше добре човешки лица. Той понечи да влезе, но един от агентите го спря.