— Това е частно парти, господин президент.
Дани го изгледа намръщено.
— Поне си запомнил кой съм.
— Да, сър. И ми е неудобно, меко казано.
— Искам да се видя с председателя.
— Имаме инструкции да не допускаме никого вътре. Както казах, частно парти.
Дани винаги се бе дразнил от склонността на Тайните служби да възприемат всичко буквално.
— Ти се шегуваш, нали? Или може би искаш да се скараме? Уверявам те, ще загубиш.
В продължение на осем години Дани бе принуден да изпълнява стриктно указанията на охраната си, да се съобразява с вбесяващи правила и процедури. Отначало се опитваше да хитрува, после се отказа и изпълняваше всичко, което му се каже. Но от това не следваше, че го прави с удоволствие. Така че този път той нямаше никакво намерение да се подчини. Даде на агента време да обмисли сериозността на ситуацията и да вземе вярното решение. Което човекът направи. Като се дръпна крачка встрани.
— Умен ход.
Дани влезе в ресторанта и тръгна право към Лушъс Ванс. Забеляза, че всички присъстващи моментално го бяха познали и му хвърляха същите погледи, с които бе свикнал в Белия дом. Ето го президента. Така го бяха изгледали и няколко души във фоайето на хотела, включително портиерът, но той просто му се бе усмихнал и бе продължил пътя си.
Ванс го видя и прекъсна разговора, като се надигна от стола си.
— Най-новият сенатор от Тенеси. Е, какво те води насам?
И той му протегна ръка, за да се здрависат, но Дани не я пое. При други обстоятелства може би щеше да се ръкува с врага си, за да приспи бдителността му. Но случаят беше различен. Той бе дошъл тук, за да запали огън и да изкара змиите от шубраците. А не да си мери думите. Ванс беше очевидно раздразнен, че това се случваше в присъствието на колегите му.
— Трябва да говорим — каза Дани.
— Виждаш, че съм ангажиран.
Нормална реакция. Дани го бе поставил в неудобно положение и Ванс, както можеше да се очаква, се съпротивляваше. Той насочи вниманието си към останалите, които може би нямаше да се държат толкова нагло с бивш президент и настоящ сенатор.
— Момчета, имате ли нещо против, ако ви го отнема за няколко минути?
Последва мълчание. Той протегна ръка в помирителен жест.
— Виждаш ли, нямат нищо против.
Това го забавляваше. Както едно време, когато нанасяше първия удар право в лицето на врага. Очи в очи. Нищо общо с подлите засади в гръб, които си устройваха в този град. Той бе готов да се обзаложи, че любопитството на Ванс да научи какво бе намислил ще го спре да отхвърли поканата му. И се оказа прав. Председателят кимна и посочи с ръка към вратата.
— Да излезем навън.
Минаха през вратата и свиха вляво по коридора. Охраната понечи да ги последва.
— По-добре е да не чуват какво имам да ти кажа — прошепна Дани, докато вървяха.
— Аз пък искам да чуят.
Дани вдигна рамене.
— Твоя воля. Да не кажеш после, че не съм те предупредил.
Ванс се спря и го изгледа, сякаш се опитваше да прочете мислите му. Но след един цял съзнателен живот, прекаран в безмилостни политически битки, Дани бе придобил лице на картоиграч. Ванс се обърна към агентите от охраната.
— Чакайте пред ресторанта. Ние ще бъдем в края на коридора, ще ме виждате.
Агентите кимнаха и се оттеглиха. Ванс се извърна с лице към него.
— Е, и?
— Няма да се получи.
— Не разбирам.
— Това, което си намислил. Няма да стане.
Дани блъфираше, и то на едро. Онази вечер на верандата Даян бе казала на Ванс, че от този момент нататък ще пазят благоприличие. Особено сега, когато разни неща започнаха да се случват.
— Нямам дори най-малка представа за какво говориш.
— Да промениш историята е силен афродизиак.
Точните думи на Ванс от верандата. Бе решил да използва негов цитат, защото това беше най-бързият начин да подпали шубраците. Така и стана.
— Не можеш да ме спреш — прошепна Ванс.
— Искаш ли да се хванем на бас?
— Не можа като президент, а още по-малко можеш сега, като сенатор.
Ето, това е живот! Отново на седлото, с поводите в ръце, влязъл в поредна решителна битка с огромен залог — какво по-хубаво от това! Дани беше създаден за такива битки, жадуваше ги с цялото си същество. Определено беше роден за бури.