— Как се чувстваше, когато собствената ти партия ти обърна гръб за президентската номинация? — попита той Ванс.
— Има много пътища към властта. Да си президент е само един от тях.
Това беше намек. Готвеше се нещо, което засягаше Белия дом.
— Народът те отхвърли.
Ванс се изсмя.
— Народът няма представа какво иска. Просто иска.
— Говориш като истински опортюнист.
— Благодарен съм ти за предупреждението все пак — каза Ванс. — Вече знам кого да наблюдавам внимателно.
— Би трябвало да се запиташ: защо ми е да те предупреждавам? Защо да не запазя за себе си онова, което знам, докато не дойде време да нанеса удара? Повярвай ми, отговорите и на двата въпроса ще ти харесат много.
— Затова ли помоли твоя приятел в губернаторската резиденция да те назначи?
— По тази и други причини. Моли се на Господ да не се окаже, че имаш нещо общо със смъртта на Алекс Шъруд. Губернаторът на Тенеси беше и негов приятел.
Многозначителният му тон накара Ванс да се стресне и замисли. Но не последва реакция. Което само по себе си значеше нещо. С крайчеца на окото си Дани забеляза, че двамата агенти ги наблюдават внимателно. Ванс също го бе забелязал.
— Да заплашваш председателя на Камарата на представителите е опасно нещо.
— Да заплашваш държавата, приятелю, е още по-опасно.
— Нямам нищо общо със смъртта на Шъруд. Която, доколкото разбирам, е резултат от нещастен случай. Но тази държава има нужда от промяна. Моментът е дошъл. И аз смятам да го използвам.
— Един конгресмен от малък избирателен окръг насред нищото? И се изживяваш като спасител на нацията?
— Нещо такова.
Дани вече го бе притиснал, доколкото изобщо бе възможно. Но реши да му нанесе един последен удар в слънчевия сплит.
— Почти всеки може да устои на несгодите, но искаш ли да изпиташ характера на някого, дай му власт.
Думите на Линкълн, които Даян му бе цитирала преди онази прощална целувка. Една мисъл сигурно бе преминала като електрически ток през мозъка на Ванс. Откъде изобщо Дани знаеше това?
— Е, приятен обяд, господин председател.
Дани се обърна и си тръгна. Нямаше нужда да поглежда назад. Шубраците вече горяха. И змиите скоро щяха да изпълзят.
45
Касиопея оцени набързо ситуацията. Държеше пистолет, опрян в коляното на Проктър. Макар че и той със сигурност беше въоръжен, двете му ръце бяха върху масата. Заведението беше пълно с хора и последното нещо, което тя би желала, беше престрелка, но се изумяваше от самонадеяността му. Той се облегна назад.
— Нека да ти представя по-цялостно картината. Ти си тук и, да, можеш да ме осакатиш за цял живот, но си заобиколена отвсякъде от мои хора.
Тя знаеше само за четирима, включително Проктър; един от тях беше мъртъв, а друг — изваден от строя. Приближи се сервитьорката и попита дали биха желали още нещо.
— Аз приключих — каза той. — А ти?
— Господинът иска сметката — отвърна Касиопея.
И забеляза, че Проктър намигна на сервитьорката, преди да се отдалечи.
— Винаги ли флиртуваш? — попита го тя.
— Само когато ми се струва, че имам шанс.
— А кое те кара да мислиш, че с мен имаш?
— Знае се, че жените са готови на отстъпки… когато са притиснати в ъгъла.
— Не и тези, които познавам.
Тънките му устни се разтегнаха в иронична усмивка. Той отново играеше някаква игра.
— Това не беше флирт. Тя е дъщеря на собственика. И ти си на път здравата да загазиш.
Касиопея погледна надясно към летящата врата на кухнята, от която излезе мъж в бяла престилка, стиснал в ръце ловна пушка. Тя измъкна ръката си с пистолета изпод масата и изстреля куршум в тавана. Това произведе желания ефект. Настана паника, хора наскачаха от масите си и се втурнаха към изхода. Суматохата възпря намесата на собственика, който явно не беше готов да стреля в тълпата. Тя се измъкна от сепарето и реши да се присъедини към масовото преселение. Но преди да си тръгне, замахна и с дръжката на пистолета си цапардоса в дясното слепоочие Проктър, който падна по очи върху масата.
Собственикът понечи да я настигне, но тя се смеси с клиентите, мушна пистолета в колана на джинсите си под ризата и излезе навън. Пикапът на Морз беше паркиран на петдесетина метра. Повечето от хората, напуснали закусвалнята, бяха пресекли улицата. Тя ги последва, като се опитваше да не изпъква сред тълпата. Надяваше се никой да не я разпознае.