Джек Лондон
Изчезването на Маркъс О’Брайън
— Решението на съда е да си обираш партушините от стана… по приетия начин, драги, по приетия начин.
Съдията Маркъс О’Брайън се разсея и Чарли Маклъка го го смушка в ребрата. Маркъс О’Брайън прочисти гърлото си и продължи:
— Като взима под внимание тежестта на престъплението и смекчаващите вината обстоятелства, драги, съдът изказва мнението и постановява да бъдеш снабден с храна за три дни. Смятам, че това е достатъчно.
Джак Аризонеца хвърли мрачен поглед към Юкон. Реката представляваше придошъл шоколадов поток, станал една миля широк и никой не знаеше колко дълбок. Брегът, на който стоеше, обикновено се издигаше десетина фута над равнището на водата, но сега реката ръмжеше на самия му ръб и всеки миг поглъщаше по мъничка частица от горния слой на пръстта. Тези частици се понасяха към зиналите уста на безкрайни пълчища кафяви въртопи и изчезваха. Още няколко инча и Червената крава щеше да бъде наводнена.
— Не е достатъчно — рече намръщено Джак Аризонеца. — Храна за три дни не стига.
— Спомняш ли си за Манчестър? — отвърна сурово Маркъс О’Брайън. — Той не получи никаква храна.
— И останките му бяха намерени изхвърлени на Долната река, наполовина изядени от кучета — тросна се Джак Аризонеца. — А той извърши убийството, без да бъде предизвикан. Джо Дийвс не беше направил съвсем нищо, не беше йздъхнал. И само защото стомахът му не бил в ред, Манчестър скочи и му тегли куршума. Не си справедлив спрямо мен, О’Брайън, да ти го кажа направо. Дай ми храна за една седмица, тогава може и да спечеля играта. С храна за три дни ми е спукана работата.
— Защо уби Фъргюсън? — го попита рязко
о’Браян. — Не мога да търпя вече тези безпричинни убийства. И те трябва да спрат. Червената крава не е чак толкова пренаселена. Тя е хубав стан и по-рано никога не е имало убийства. А сега са като епидемия. Жал ми е за тебе, Джак, но ти трябва да послужиш за пример. Фъргюсън не те е предизвикал толкова, че да го убиеш.
— Предизвикал! — изсумтя Джак Аризонеца. — Казвам ти, О’Брайън, ти не разбираш, У тебе няма артистични чувства. Защо съм убил Фъргюсън? Защо Фъргюсън пееше «Тогава исках да съм малко птиче»? Ето, това искам да зная. Защо пееше «Малко птиче, малко птиче»? Едно малко птиче стигаше. Едно малко птиче можех да понеса. Ама не,. трябвало му да пее за две малки птичета. Аз го предупредих. Отидох при него най-учтиво и поисках да бъде любезен и да се откаже от едното малко птиче. Молих му се. Имаше и свидетели, дето го потвърдиха.
— Пък и Фъргюсън не беше от най-сладкогласните певци — обади се някой от насъбралите се. о’Браян изглеждаше разколебан.
— Няма ли човек право да има артистични чувства? — настоя Джак Аризонеца. — Предупредих го. Да ги слушам .неговите малки птичета беше оскърбление за чувствата ми. Ами че то има познавачи на музика толкова чувствителни и с такъв изтънчен слух, дето биха извършили убийство за много по-малко нещо от мен. Готов съм да си платя, задето имам артистични чувства. Ще преглътна лекарството и ще оближа лъжицата, но храна за три дни е много тънка работа, така е, с тази присъда аз се пиша направо приритал. Хайде, пристъпвайте към погребението.
О’Брайън все още се колебаеше. Той погледна въпросително Чарли Мъклъка.
— Аз бих казал, господин съдия, че храна за три дни е доста строгичко — изказа се Чарли, — но парада го командуваш ти. Когато те избрахме да оглавяваш този наш съд, се условихме да не оспорваме решенията ти и, бога ми, не сме ги оспорвали и ще продължаваме да държим на тях.
— Може малко да съм го попрекалил, Джак — заговори О’Брайън с тон на извинение. — Толкова съм се изнервил с тия убийства; съгласен съм: ще
направим храната за една седмица. — Той внушително се поизкашля и хвърли бърз поглед наоколо. — А сега нищо не ни пречи да продължим и да я приключим тая работа. Лодката е готова. Иди и донеси храната, Льоклер. Сметката ще я уредим после.
Джак Аризонеца доби благодарен вид, измърмори нещо за «проклетите птичета» и се качи в откритата лодка, която неспирно триеше борда си о брега. Беше голяма гребна лодка, направена от разбичени на ръка нерендосани борови дъски от току-що отсечени дървета край езерото Линдърмън, на неколкостотин мили по-нагоре по течението, в подножието на Чилкут. В лодката бяха оставени чифт гребла и одеялата на Джак Аризонеца. Льоклер донесе храната, вързана в чувал от брашно. Когато я слагаше, пошепна:
— Отмерил съм ти я богато, Джак. Ти си бил предизвикан да го направиш.
— Пускайте! — извика Джак Аризонеца. Някой отвърза фалината и я хвърли вътре. Течението грабна лодката, завъртя я и я понесе надолу. Убиецът не си даде труд да хване греблата, а се настани на кърмата и се залови да си свива цигара. Когато привърши, драсна клечка кибрит и я запали. Тези, които го наблюдаваха, можеха да видят клъбцата дим. Мъжете останаха на брега, докато лодката се скри зад завоя половин миля по-надолу. Правосъдието бе казало думата си.