Но тъкмо в този миг съдържателят на комарджийницата затръшва вратата. Тримата безгрижно се закикотиха пред прага. Смяха се много дълго. После Чарли Мъклъка произнесе реч:
— Ччудна рработа… толкова да ше шмеем… нне, нне е ттуй, дет ишка;м дда кажа. Ммоята мишъл е… ква беше, а? Ахъ, шетах ше! Ччудно ннещо, как ше ишплъжват мишлите! Плъ-плъжгави ммишли… Хходил ли ши няиоташ дда гониш жайчи, Пърши, пприятелю? Иимах аж ино ккуче… штрашен жайчар! Ккак му ббеше името? Ние жная имме… ннииогаш нне е иммало имме… ннеее… плъжгава мишъл, амма аж ше шеетих… тттуй, дет ишшкам дда ккажа, беше… Ааа, дда го вжемат мътните!
След това за дълго настъпи мълчание. О’Брайън се изхлузи от прегръдките им до седнало положение пред вратата и там леко заспа. Чарли Мъклъка гонеше изплъзващата се мисъл из всичките кътчета и гънки на гаснещото си съзнание. Льоклер, очарован, чакаше недовършеното изказване. Изведнъж ръката на приятеля му го прасна по гърба:
— Шетих ше! — гръмовито изкрещя Чарли Мъклъка.
Сътресението от внезапния удар наруши последователността на мисловния процес у Льоклер.
— Кой ппроми в икоритото? — попита той.
— Ккоритото, ввятър! — Чарли Мъклъка се ядоса. — Ммишълта… фаяах я… ффанах я жа’пашката… ппипнах я!
По лицето на Льоклер се изписа захласнато, възхитено изражение и погледът му пак се закова върху устните на приятеля.
— …Ааа, дда ппукна ммакар! — рече Чарли Мъклъка.
В този миг вратата на кухнята се открехна и Джим Къдравия изкрещя:
— Я си вървете в къщи!
— Чччудна работа — каза Чарли Мъклъка. — Шшъштата мишъл… шшъвшем шъштата ккато ммойта. Ххайде дда ши вървим у ддома.
Те прихванаха О’Брайън от двете страни и потеглиха. Чарли Мъклъка започна да преследва на глас друга мисъл. Льоклер с въодушевление следеше преследването. Но О’Брайън не го следеше. Той нито чуваше, нито виждаше, нито разбираше нещо. Беше само един клатушкащ се автомат, подкрепян предано и несигурно от двамата сй делови приятели.
Те поеха по пътеката надолу край Юкон. Жилището им не беше там, но изплъзващата се мисъл ги водеше натам. Чарли Мъклъка се кикотеше заради мисълта, която не можеше да хване, за да поучи с нея Льоклер. Тримата стигнаха до мястото, където лодката на Сиси Пърли беше оставена до брега. Въжето, с което бе вързана, минаваше през пътеката до един боров пън. Те се препънаха и се строполиха, О’Брайън под двамата други. Слаб проблясък на съзнание освети мозъка му. Той усети телата им да се стоварват отгоре му и за миг заудря бясно с юмруци. След това пак се унесе. Лекото му похъркване зазвуча във въздуха и Чарли Мъклъка се закиска.
— Ннова мишъл — заговори той, — шшъвшем ннова мишъл. Ей шега я ффанах… шъвшем ббеж да я ггоня. Ттака ши дойде и аж я поммилвах по гглавичката. Тя ши е ммоя. О’Брайън ппиян… ппнян като швиня. Ттова е ллодката на Ппърли. Шшлагаме О’Брайън в ллоднката на Ппърли. Ббутам я… оошштав’я’ме я дда ттръгне ннадолу по. Юкон. О’Брайън ше шшъбужда шуттринта. Ттечението… мммного шилно… ннне мможе да гребе, шрешту течението… ттрябва да ш.. ввърне пнешша. Иддва ллудполлу-дял. Тти и аш, нние шъ фангем ггората. Шше му ддадем идин уурок, икато ннищо идин уррок.
Лодката на Сиокию Пърли беше празна, имаше само един чифт гребла. Планширът й се търкаше о брега до самия О’Брайън. Те го търкулнаха вътре. Чарли Мъклъка отвърза фалината, а Льоклер бутна
лодката по течението. След това, капнали от тежкия си труд, двамата легнаха на брега и заспаха.
Сутринта цялата Червена крава знаеше за шегата, изиграна на Маркъс О’Брайън. Сключваха се облози на невероятни суми за това, което, щеше да се случи на двамата виновници, когато жертвата се върнеше. Следобеда сложиха човек да пази, та да узнаят, че вече пристига. Всички искаха да го видят, когато си дойде. Но той не дойде, макар и да го чакаха, без да си легнат цялата нощ. Не дойде и на другия ден, нито на по-другия. Червената крава никога вече не видя Маркъс О’Брайън и въпреки че се правеха много предположения, никога не се стигна до сигурно разкритие, което да разпръсне мистерията около изчезването му.
Знаеше я само Маркъс О’Брайън, а той изобщо не се върна, за да им я каже. На другата сутрин той се събуди, измъчван от страшно страдание. Стомахът му гореше от неимоверното количество изпито уиски като суха, пламтяща пещ. Цялата глава го болеше — и отвътре, и отвън, а още по-страшна беше болката До лицето. Шест часа от него се бяха хранили безброй хиляди комари и от неблагодарната им отрова то беше жестоко подпухнало. Само с крайно усилие на волята той успя да отвори тесни цепки на лицето си, през които да може да надникне. Случайно помръдна ръцете си и те го заболяха. Той изкриви очи към тях, но не можа да ги познае, толкова се бяха подули от отровата на комарите. Беше се загубил, или по-скоро беше загубил себе си. В него нямаше нищо познато, което по мисловен път да накара да се събуди в разсъдъка му връзката със съществуването му. Беше се откъснал съвършено от миналото си, понеже около него нямаше нищо, което да възкреси в съзнанието му спомен за това минало. Освен това чувствуваше се толкова зле и отпаднал, че мямаше сили и желание да се помъчи и разбере кой е и какво представлява.