И двамата бяхме майстори по своята част, но все някак си големият шанс не падаше в торбата ни. Знаех откъде да намеря точните чарколяци, и Боби забърсваше до сухо каквото докопа. Сядаше с бяла хавлиена лента на челото и набираше по клавиатурите по-бързо, отколкото може да проследи око, пробивайки си път през най-шантавия лед в бизнеса, но това се случваше само когато нещо му опънеше жиците яката, а това не се случваше често. Не беше супермотивиран, а и аз бях от този тип, дето е доволен на платен наем и чиста фланелка.
Имаше си обаче Боби един номер с момичетата, като че ли бяха личната му колода карти за гадаене или нещо от сорта, такова, дето го държи в движение. Никога не разговаряхме за това, но когато започна да се усеща, че губи обороти това лято, той започна да прекарва повече време в „Джентълменът-Мухльо“. Сядаше на някоя маса до отворените врати и гледаше как тълпата преминава покрай него, през нощите, когато бръмбарите се блъскаха в неона и въздухът миришеше на парфюм и бърза храна. Виждаше се как тъмните му очила сканират лицата, които преминават, и сигурно беше решил, че точно Рики е тази, която той чака, допълнителната карта, която носи късмета. Новата.
Бях отишъл до Ню Йорк да поразгледам пазара и да видя има ли новичък софтуер.
Леговището на Финландеца има дефектна холограма на прозореца, ФИЛМСТУДИО ХОЛОГРАФИКС, над изложба от умрели мухи, покрити като с кожени палта от сив прах. Боклукът вътре е на височина до гърдите, вълни от него се издигат към стените, едва видими зад безименните отпадъци, зад изкривени полици, отрупани със стари списания за голотии и годишни течения от National Geografic с пожълтели гърбове.
— Трябва ти патлак — каза Финландецът. Той изглежда като рекомби-ДНК проект, предназначен да пригоди хората за високоскоростно заравяне. — Късметлия си. Имам новия Смит и Уесън, 4.8 Тактически. Виж, има си ксенонов прожектор монтиран под дулото, батерии в дръжката, хвърля дванайсетинчов кръг като слънце в зенита на петдесет ярда в пълен мрак. Толкова тесен светлинен източник, че е почти невъзможно да го изнюхаш. Направо като вуду при нощен бой.
Отпуснах ръката си да тропне на масата и забарабаних с пръстите; сервотата в дланта забръмчаха като капнали москити. Знаех, че Финландеца не може да понася този звук.
— Да я изтъркаш ли си се засилил? — Той ръчна дуралуминиевата киткова става с нагризания край на счупена писалка. — Не би ли запазил случайно малко тишина?
Не спрях.
— Не ми трябват пукала, Финландецо.
— Добре де, — каза той, — добре. — Спрях да барабаня. — Имам само това нещо тук, и дори не зная какво представлява то. — Изглеждаше нещастен. — Взех го от онези хлапета от мостовете и тунелите от Джърси миналата седмица.
— И как така се е случило веднъж да купиш нещо, което не знаеш какво е, Финландецо?
— Хитър типаж си. — Той ми подаде прозрачна кутия с нещо, което изглеждаше вътре като аудиокасета в найлонова опаковка. — Имаха паспорт. Имаха кредитни карти и часовник. И това.
— Имаш предвид, че са имали съдържанието на нечии джобове.
Той кимна.
— Паспортът беше белгийски. И освен това беше фалшив, или поне така ми се стори. Така че го пъхнах в печката. И картите също. Часовникът беше „Порше“, готин часовник.
Това очевидно беше някакъв тип приставъчна военна програма. Извадена от кутията приличаше на пълнител на малък автомат, покрит с неотразяваща черна пластмаса. Ръбовете и ъглите бяха изтъркани до блестящ метал; мотала се е доста наоколо.
— Ще ти направя отстъпка за нея, Джек. Заради старата ни дружба.
Усмивката ми ме надви. Да получиш отстъпка от Финландеца беше все едно Господ да отмени закона за гравитацията, когато трябва да пренесеш тежък сандък на десетина пресечки от изхода на летището.
— Изглежда ми руска. Вероятно бойният контрол на канализацията на някое ленинградско предградие. Точно нещото, от което имам нужда.
— Виж к’во, — каза Финландецът, — чепиците ми са по-възрастни от теб. Понякога си мисля, че си същия сорт като онези кукута от Джърси. Какво искаш да ми кажеш, че това са ключовете от Кремъл ли? Какво е тая проклетия си е твоя работа. Аз просто я продавам, и толкова.
Купих я.
Провираме се безтелесни в замъка от лед на Хрома. И сме бързи, бързи. Усещането е сякаш се носим на гребена на атакуващата програма, увиснали на пръст над гъмжащите искрови системи, докато те мутират. Ние сме разумни петна мазнина, носени надолу по коридорите от сянка.