— Какво е станало с ръката ти? — запита ме тя една нощ в „Джентълменът-Мухльо“, докато тримата пиехме на малка масичка в ъгъла.
— Делтапланеризъм, — казах, — инцидент.
— Делтапланеризъм над пшенична нива, — намеси си Боби, — на едно място на име Киев. Нашият Джек просто си летял там по тъмното, с планер тип „Нощно крило“ и с петдесеткилограмов радар, окачен между краката му, и някакъв руски гад взел, че му отрязал, без да иска, ръката с лазер.
Не помня точно как смених темата, но успях.
Все още си казвах, че Рики не проявява интерес към мен, че просто Боби се държи с нея така. Познавах го от доста време, още от края на войната, и знаех, че използва жените като бройки в една игра, Боби Куайн срещу съдбата, срещу времето и срещу нощта на големите градове. И Рики се беше появила точно когато той имаше нужда от нещо да го задвижи, нещо, за което да се бори. Така че той я беше обявил за символ на всичко, което беше искал и не беше могъл да постигне, на всичко, което беше имал и не беше успял да задържи.
Не ми харесваше това, че трябва да го слушам как ми обяснява колко много я обича, и това, че той си вярваше, само правеше това още по-непоносимо. Той беше върховен майстор на тежкото хлътване и бързото възстановяване, бях го виждал да се случва десетина пъти досега. Би могъл направо да си отпечати на слънчевите си очила СЛЕДВАЩАТА със зелени главни букви „Day-Glo“, готови да блеснат към първото интересно лице, което се появи около масите в „Джентълменът-Мухльо“.
Знаех какво правеше той с тях. Превръщаше ги в емблеми, в сигли върху картата на живота му на крадец, навигационни знаци, които той можеше да следва през морето от барове и неон. За какво друго би могъл да се блъска? Не жадуваше за пари, поне не толкова отвътре, че да тръгне подир пътеводната им звезда. Не би работил за власт над други хора; мразеше отговорността, която тя носи. Изпитваше някаква базова гордост от изкуството си, но не чак толкова, че да го поддържа да се бори.
Така че използваше жените.
Когато Рики се появи, той се нуждаеше от някоя до немай-къде. Бързо западаше, и спечелените с отраканост пари му подсказваха, че играта му е изгубила остротата си. Нуждаеше се от голяма печалба, и то скоро, защото не познаваше никакъв друг начин на живот, и всичките му часовници бяха настроени на времето на крадеца, калибрирани по риска и адреналина и онова свръхчовешко утринно спокойствие, което идва, когато всеки ход се е оказал правилен, и солиден къс от нечий кредит тупва в собствената ти сметка.
Беше му дошло времето да си събере багажа и да си тръгне, така че беше поставил Рики по-високо и по-далече от която и да било друга когато и да било, въпреки че — едва се сдържах да не му го изкрещя — тя беше точно до него, жива, абсолютно реална, човешка, гладна, уморена, изпитваща скука, красива, възхитена, всичко това, което беше…
Тогава той излезе един следобед, около седмица преди да отскоча до Ню Йорк да видя Финландеца. Излезе и ни остави там на тавана, да чакаме да започне буря. Половината слънчева светлина беше засенчена от купол, който така и беше останал недовършен, а другата половина показваше небето, черно и синьо от облаци. Стоях до пулта, гледах нагоре към това небе, оглупял от горещия следобед и влажността, и тя ме докосна, докосна рамото ми, половининчовият ръб от твърд розов белег, който ръката не покриваше. Който и да ме докоснеше там, пръстите му се плъзваха към рамото, към шията…
Но тя не го направи. Ноктите й бяха лакирани в черно, не заострени, а продълговато заоблени, лакът беше само един тон по-тъмен от фиброкарбоновия ламинат, който обвива ръката ми. Дланта й се плъзна надолу по ръката, черните нокти следяха заварения шев, надолу до черната анодизирана лакътна става, надолу към китката, дланта й беше мека като на дете, пръстите й се разтваряха, за да обгърнат моите, с длан до перфорирания дуралуминий.
Другата й ръка се надигна и отърка в изводите за обратна връзка, и целия следобед валя, и капките барабаняха по стоманата и опушеното стъкло над леглото на Боби.
Ледените стени отхвърчат настрани като свръхзвукови пеперуди, направени от сянка. Зад тях е илюзията за безкрайно пространство на мрежата. Все едно гледаш запис как се строи предзаводска сграда, само дето записът е пуснат обратно и на висока скорост, и стените сякаш ги носи вятър.
Опитвам се да си напомня, че това място и заливите отвъд са само изображения, че ние не сме „в“ компютъра на Хрома, а само сме се свързали с него, докато симулаторът на мрежата в таванчето на Боби генерира тази илюзия… Основните данни започват да се появяват, оголени, уязвими… Това е оттатъшната страна на леда, видът на мрежата, който никога не съм виждал преди, видът, който петнайсет милиона легитимни компютърни оператори виждат всеки ден и приемат за даденост.