Марион Зимър Брадли
Изгнание в миналото
— В моята поява на белия свят има нещо странно — внушаваше ми Кери Кенър.
Млъкна и отново напълни чашата си с вино, като ме гледаше преценяващо с бляскавите си сини очи. Отвърнах на погледа му, но се питах защо изведнъж реши да бъде откровен с мен.
Познавах Кери Кенър от не повече от две седмици. Запознахме се почти случайно — обменихме си няколко думи във фоайето на хотела, после пихме по чаша кафе и по халба бира в задното помещение на бара. Беше интелигентен и разговорите ни ми доставяха удоволствие. До днес всички наши приказки бяха неангажиращи, общи фрази; днес Кенър бе готов на откровености.
Сам, без никакви намеци от моя страна, започна да разказва, че баща му е известен физик изследовател. Преди седмица обаче изчезнал по мистериозен начин и сега той го търси тук, в Чикаго. В тона му се долавяше някакво особено притеснение за съдбата на баща му. Бях убеден, че с времето неговата смелост ще се стопи.
Вече споменах, че пътеките ни с Кери Кенър се пресякоха случайно. Неговата откровеност ме озадачи. Изглеждаше като човек, комуто налудничавият темп на времето, в което живеем, изобщо не му допада.
— Нормално е, в спомените за детството обикновените събития започват да изглеждат причудливи. Може би е нещо такова… — уклончиво отвърнах аз.
Стана някак по-предпазлив.
— Кажете, господин Грейн, четете ли научна фантастика?
— Ще трябва да ви разочаровам — казах. — Твърде рядко.
Това изглежда го смути.
— Но знаете нещо за фантастичната идея, наречена „пътуване във във времето“, нали?
— В най-общи линии — допих чашата си и поръчах нова бутилка. — Получават се изумителни парадокси. Например отиваш в миналото и убиваш собствения си дядо.
Изгледа ме с неприкрита ирония.
— Това е баналност, предназначена за невежи.
— Изглежда съм невеж — съгласих се кротко. Перченето на младите не ме обижда, напротив, събужда у мен съжаление. Кенър беше на деветнайсет, най-много на двайсет години. — Само не казвай, млади момко, че вече си изобретил машина на времето.
— Не, не е там работата! — Протестът му бе толкова бурен, че аз неволно се засмях. — Има една идея, която страхотно ме интересува. Що се отнася до парадоксите, изобщо не им вярвам.
Направи дълга пауза в колебания.
— Чуйте, господин Грейн, имате ли нещо против да поговоря за някои почти фантастични неща? Не съм пиян и имам основания да ви се доверя. Зная достатъчно много за вас.
Не се изненадах. Наистина бях готов да чуя неща от този род. Усмихнах се малко пресилено.
— Добре де — казах. — Заинтригуван съм.
Опънах се във фотьойла и се приготвих да слушам.
Най-интересното бе, че аз знаех какво ще ми каже.
Рин Кенър седеше в камерата, закрил лице с длани.
— О, Боже! О, Боже! — повтаряше си непрекъснато.
Колко много непредвидени рискове. Макар да бе обучавал Тара цели три години за всевъзможните превратности на съдбата, нямаше право да греши. Трябваше само да махне психическия блок, но това беше твърде рисковано.
Понякога му се струваше, че въпреки образованието си, е трябвало да стане надзирател. Да екзекутира убийци, да линчува маниаци — тези наказания биха били по-естествени, отколкото този изфинен метод — изгнанието.
Рин Кенър предпочиташе смъртта. Често стигаше до решението да си пререже вените с бръснарско ножче, но да не бъде изпратен на заточение. Дори веднъж плъзна острието по кожата си, но не му достигна смелост. Самата дума „самоубийство“ го докарваше до лудост.
Нашата трагедия, размишляваше Кенър, е в това, че цивилизацията ни стана твърде просветена. Някога са предполагали, че пътуванията назад във времето могат да нарушат последователността на събитията и да променят бъдещето. Тази идея бе очевидно погрешна и сега, през 2543 година, всичко минало вече се е случило и „сега“ съдържа ЦЯЛОТО минало, включително опитите на пътешествениците във времето да го променят.
Кенър изпадаше в нервни конвулсии при мисълта, че всички негови постъпки в миналото вече са извършени. И той, Рин Кенър, е умрял преди шест столетия.
Пътешествията във времето са най-хуманният начин да се наказват престъпници. Беше премислил всички аргументи. Силните личности се чувстваха доста неуютно в убийствено образования XXVI век. За тяхно добро трябваше да ги изпращат във времена, по-подходящи психологически за тях. Много бяха транспортирани в Калифорния от 1849 година — във време, когато убийството не е престъпление, а социална необходимост и въпрос на чест за всеки истински мъж. Религиозните фанатици пък изпращаха в мрачното средновековие, където не биваха притеснявани от вярата на материализма. За агресивните атеисти най-подходящ бе XXII век.