— Голяма работа. Все нещо трябва да направим, не е ли така? Нагоре по пътя трябва да има къща, някаква постройка. — После ми хрумна нещо. — Почакай.
Отново позвъних на Есперанца.
— Пред компютъра си, нали?
— Да — отвърна тя.
— Потърси на картата местонахождението, което ти дадох.
Бързо тракане по клавиатурата.
— Така. Намерих го.
— Сега щракни на сателитните снимки и ги увеличи.
— Задръж така… добре, направих го.
— Какво има в края на пътя вдясно от шосето?
— Много зеленина и покрив на нещо като голяма и хубава къща. На не повече от двеста метра от вас. Наоколо й няма други сгради.
— Благодаря ти. — Затворих телефона и казах: — Имало голяма къща.
Берлеан свали очилата си, избърса ги, вдигна ги срещу светлината и отново ги почисти.
— Какво точно правим в момента?
— Истината ли искаш?
— За предпочитане е.
— Нямам никаква представа.
— Мислиш ли, че Кари Стюард се намира в голямата къща? — попита той.
— Има само един начин да разберем — отвърнах.
Тръгнахме пеша. Позвъних на Уин и го уведомих какво става, в случай че нещо се обърка. Той реши да дойде, след като още веднъж провери как е Териса. Двамата с Берлеан обсъдихме въпроса и стигнахме до заключението, че бихме могли да отидем до входа и да натиснем звънеца на вратата.
Беше още светло, ала слънцето вече се гърчеше в предсмъртна агония. Прескочихме веригата и тръгнахме по средата на пътя, като подминахме охранителната камера. От двете ни страни се извисяваха дървета. Сякаш половината от тях се бяха изправили като стражи с табела „Минаването забранено“ в ръце. Пътят не бе павиран, но беше в доста добро състояние. Някъде бе покрит с чакъл, ала в по-голямата си част беше кален. Берлеан направи гримаса и тръгна на пръсти. Непрекъснато триеше длани в панталоните си и се облизваше.
— Никак не ми харесва — забеляза той.
— Кое не ти харесва?
— Калта, гората, камерите. Има нещо нечистоплътно в това.
— Прав си — отвърнах. — Затова пък оня вертеп, в който ме повика да се срещнем, бе много хигиеничен, нали така?
— Хей, това беше елегантен клуб за мъже. Не прочете ли табелата?
По-нагоре по пътя зърнах ред храсти и на известно разстояние зад тях се появи сивосинкавият покрив на мансарден етаж.
В главата ми светна сигнална лампичка. Ускорих крачка.
— Майрън?
Чух как зад нас веригата падна с дрънчене на земята и забръмча моторът на приближаващ се автомобил. Тръгнах по-бързо, за да огледам добре сградата. Хвърлих поглед назад, когато колата на окръжната полиция спря. Берлеан също спря. Не и аз.
— Господине? Преминавате през частна собственост.
Аз завих зад ъгъла. Около къщата имаше ограда. Още една пречка. Но сега, от мястото, до което бях стигнал, виждах цялата къща.
— Спрете на място. Не навлизайте навътре.
Спрях. Погледнах напред към сградата. Видяното потвърди подозренията ми от мига, в който бях зърнал покрива на мансардния етаж. Постройката имаше вид на идеално убежище, където можеш да намериш подслон и закуска — живописна и претенциозна викторианска сграда с кули и кулички, витражи, веранда и — да! — мансарда със синьо-сивкав покрив.
Бях видял къщата в уебсайта на „Спасете ангелите“.
Беше един от домовете за самотни майки.
От колата излязоха двама полицаи.
Те бяха млади, с издути мускули и ходеха наперено. И двамата носеха широкополи полицейски шапки. Широкополите шапки, казах си, изглеждат доста глупаво на полицейските глави и са неефективни при действия за налагане на закона в окръга, но оставих мислите за себе си.
— Какво обичате, господа? — попита единият от полицаите.
Той бе по-висок от другия, а ръкавите на ризата му стягаха бицепсите му като два турникета. На табелката, висяща на гърдите му, пишеше: „Тейлър“.
Берлеан извади фотографията.
— Търсим това момиче.
Полицаят взе снимката, погледна я и я подаде на партньора си, на чиято табелка пишеше: „Ериксън“. Тейлър попита:
— А вие сте?
— Капитан Берлеан от криминалната полиция в Париж.
Берлеан подаде на Тейлър значката и картата си. Тейлър я взе с два пръста, сякаш Берлеан му подаваше хартиен плик с димящи кучешки изпражнения. Огледа полицейската му карта, после кимна с брадичка към мен.