Нямах оръжие в себе си. Глупаво. Толкова дяволски тъпо.
Бръкнах в джоба си и се опитах да извадя мобилния си телефон.
Водачът им извика:
— Последен шанс! Ще започна от коленете му.
Берлеан викна:
— Не го слушай!
Пръстите ми напипаха телефона и в същия миг в нощния въздух се чу изстрел.
Берлеан изпищя.
Водачът:
— Излизай!
Опипах телефона и натиснах скоростния бутон за връзка с Уин. Берлеан стенеше. Затворих очи, опитах се да се съсредоточа, трябваше да помисля.
До ушите ми долетя гласът на Берлеан, примесен със сълзи:
— Не го слушай!
— Другото коляно!
Още един изстрел.
Берлеан пъшкаше като в агония. Гласът му късаше сърцето ми, преобърна вътрешностите ми. Знаех, че не мога да се предам. Ако се покажех, и двамата щяхме да умрем. Уин трябваше вече да е чул какво става наоколо. Той щеше да се обади на Джоунс и да поиска подкрепление. Нямаше да се забави.
Чувах стенанията на Берлеан.
После още веднъж, този път много тихо, Берлеан изрече:
— Не… го… слушай!
Чувах говора на мъжете в гората, недалеч от мен. Нямах никакъв избор. Трябваше да се преместя. Погледнах към викторианската къща вдясно. Пръстите ми се сключиха около голям камък, нещо като план започна да се оформя в главата ми.
Водачът:
— Имам нож. Ще му извадя очите.
В къщата се забеляза оживление. Видях движение на хора през прозореца. Нямах време. Станах с присвити колене, готов да се втурна в акция.
С всички сили запратих камъка в посока, противна на сградата. Камъкът шумно се удари в някакво дърво, после в земята.
Водачът извърна глава към шума. Двамината мъже, които ме търсеха в гората, също тръгнаха натам и пътьом стреляха напосоки. Джипът зави на другата страна, към звука от падащия камък.
Поне се надявах да е станало така.
Не останах да чакам и да ги наблюдавам. Още щом камъкът излетя от ръката ми, аз се втурнах през дърветата към сградата. Отдалечавах се от виковете на Берлеан, както и от хората, които искаха да ме убият. Беше се стъмнило още повече, беше почти невъзможно да се види нещо, ала това не ме спря. Клоните ме шибаха по лицето. Но не ми пукаше. Разполагах със секунди. Сега всичко зависеше от времето, а аз напредвах бавно към къщата.
Без да спирам да вървя, наведох се и взех още един камък.
Водачът:
— Започвам да вадя едното му око!
Чух Берлеан да крещи:
— Не! — после запищя.
Времето летеше.
Продължавах да тичам и между крачките успях да запратя камъка към къщата. Вложих в движението всичко от себе си, за малко да изкълча рамото си. Забелязах, че в тъмнината камъкът описа дъга високо във въздуха. Вдясно от къщата — там, където се намирах — имаше хубав панорамен прозорец. Проследих траекторията на движението му, като си мислех, че няма да стигне до него.
Но не стана така.
Камъкът разби стъклото на малки парченца. Настъпи паника. Тъкмо на това разчитах. Хукнах обратно към гората с удвоени сили, а въоръжените мъже се втурнаха към къщата. Зърнах две русокоси деца — момиче и момче — да се приближават към счупения прозорец откъм вътрешността на къщата. Част от мен се питаше дали момичето не е Кари, но нямах време да погледна още веднъж. Мъжете извикаха нещо на арабски. Не видях какво стана после. Тичах назад към гората с всички сили, като използвах суматохата, за да изляза в гръб на водача.
Видях, че другият мъж слезе от джипа. И той се втурна към счупения прозорец. Това бе главната им задача: да охраняват дома. Бях пробил периметъра им. Те се бяха разпръснали и се опитваха да се прегрупират. Настъпи объркване.
Като се криех, без да губя време, успях да се върна на предишното си място срещу къщата. Намирах се на шейсет-седемдесет метра от водача.
Кога ли ще ни се притекат на помощ?
Нямаше да е скоро.
Водачът им викаше и им заповядваше. Берлеан бе повален на земята. Не помръдваше. И което бе по-лошо — беше съвсем притихнал. Вече нямаше викове. Нямаше стонове.
Трябваше да стигна до него.