Отвън се чуваше стрелба. Някой призоваваше през мегафона да се предадат. Вероятно беше Джоунс. Сега трябваше да чакам. И без това нямаше никаква възможност да измъкна Кари от тук. Трябваше да стоя плътно до вратата, да не пускам никого нито да влезе, нито да излезе. Мъдро решение. Трябваше търпеливо да изчакам.
Можеше и да стане. Можех да остана на мястото си, а не да влизам в мазето. Само ако онова русокосо момче не бе изтрополило надолу по стълбите като лудо.
Нарекох го момче. Но не бях прав. Изглеждаше седемнайсет, може би осемнайсетгодишен, почти на възрастта на тъмнокосите мъже, които току-що бях застрелял без всякакво колебание. Ала когато русокосото момче, облечено в панталони с цвят каки и риза, се втурна, обляно в сълзи, надолу по стъпалата с пистолет в ръка, не стрелях на мига.
— Стой! — викнах му аз. — Хвърли оръжието!
Лицето му се изкриви и изобрази отблъскваща маска на смъртта. То вдигна оръжието си към мен и се прицели. Аз скочих, търкулнах се вляво и започнах да стрелям. Не исках да го убия, както може би е изглеждало отстрани. Целех се в краката му. Стрелях ниско долу. Момчето изскимтя и падна. Не изпускаше оръжието от ръката си. Изражението на лицето маска не се променяше. Отново се прицели в мен.
Изскочих от преддверието в коридора и пред мен се изпречи вратата за мазето.
Бях улучил русокоското в крака. Нямаше как да тръгне след мен. Спрях да дишам, сграбчих топката на бравата със свободната си ръка и отворих вратата.
Пълен мрак.
Държах револвера пред гърдите си. Притисках се плътно към стената, за да не се откроявам като мишена. Тръгнах бавно надолу по стъпалата, като опипвах всяко стъпало с крак. С едната ръка държах револвера, а с другата опипвах стената за електрическия ключ. Не го намирах. С извито на една страна тяло аз вземах стъпалата бавно, едно по едно, стъпвах с левия си крак, после поставях десния до него. Чудех се дали ще ми стигнат куршумите. Колко ли бяха останали? Нямах представа.
От долу се чуваше шепот.
Нямаше никакво съмнение. Лампите може и да са загасени, но там в тъмното имаше някой. Дори няколко души. Отново се замислих дали да не постъпя мъдро и да спра, да остана неподвижен, да се върна заднешком по стълбите нагоре и да изчакам подкреплението. Стрелбата навън бе спряла. Джоунс и хората му — бях сигурен, че са те — бяха осигурили безопасността на къщата.
Но не го направих.
С левия си крак опипах най-долното стъпало. Чух шум от боричкане, който ме накара целия да настръхна. Със свободната си ръка опипвах стената и най-после намерих ключа за осветлението. Или, по-точно казано, ключовете. Бяха цяла редица. Подпрях се с ръка на стената под тях, стиснах здраво револвера, поех си дълбоко въздух и натиснах и трите ключа едновременно.
По-късно щях да си спомня и останалите подробности: графитите на арабски език, изписани със спрей по стените, зелените знамена с кървавочервения полумесец, афишите на изтощени от битката мъченици с оръжие в ръка. По-късно щях да си спомня и портретите на Мохамед Матар през различните етапи от живота му; тук се виждаше и портретът му в ролята на д-р Хименес.
Ала точно в онзи миг всичко бе само фон на случващото се.
Защото в отсрещния ъгъл на мазето зърнах нещо, което накара сърцето ми да спре. Затворих очи, после отново погледнах натам и си казах, че това, което ми се бе сторило невероятно, може би е напълно логично.
Група русокоси момичета и момчета се бяха сгушили до бременна жена в черна бурка50. Очите им бяха светлосини и всички ме гледаха с омраза. Зашумяха, изръмжаха като един, но след малко разбрах, че това не е ръмжене. Те произнасяха думи, изричаха ги и ги повтаряха отново и отново…
— „Ал-сабр уал-саиф.“
Дръпнах се назад и поклатих глава.
— „Ал-сабр уал-саиф.“
Мислите ми отново се развихриха: русата коса; сините очи; института „Крио Хоуп“; д-р Хименес, който всъщност е Мохамед Матар; търпението; мечът.
Търпение.
Малко по-късно, когато истината проблесна в съзнанието ми, нададох вик: „Спасете ангелите“ не бяха използвали ембрионите, за да помагат на бездетни семейства. Бяха създали от тях съвършеното оръжие на терора, с което можеха да проникват навсякъде и да подготвят глобален джихад.
Търпението и мечът ще унищожат грешниците.
Русокосите момичета и момчета тръгнаха към мен, въпреки че оръжието бе в моите ръце. Някои припяваха. Други викаха. Някои бяха ужасени и се скриха зад бременната жена с бурката. Бързо тръгнах към стълбите. Когато се изкачих горе, чух познат глас да вика името ми: