Нима беше права?
Опитах се да си представя живота си без нея.
Обичах ли Али Уайлдър?
Да.
В живота си бях обичал три жени. Първата беше Емили Даунинг, студентското ми гадже в университета „Дюк“. Тя ме замени с мой колега от Северна Каролина. Втората ми любов, най-близкият човек до мен, се казваше Джесика Кълвър и беше писателка. Джесика също разби сърцето ми като чашка от стиропор — а може пък и аз да съм разбил нейното? Едва ли някога щях да разбера. Обичах я с цялото си същество, с всичко, което притежавах, но очевидно то не бе достатъчно. Сега е омъжена. За някой си Стоун. Стоун7. Без майтап.
Третата, да, това бе Али Уайлдър. Аз бях първият мъж, с когото бе започнала да се среща, след като съпругът й загина в Северната кула на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември. Обичахме се силно, но със спокойна и зряла любов, а предполагам, че не биваше да е такава. Знаех, че краят й ще ме заболи, но няма да ме унищожи. Питах се дали и това бе плод на зрелостта, или след толкова години, когато сърцето ти вече е било разбито, в съзнанието ти се включва някакъв защитен механизъм.
А може би Али е имала право? Нямаше да сме вечно заедно. Така е — простичко, но факт.
Евреите имат стара пословица, която намирам за уместна в случая: „Човек предполага, Господ разполага“. Аз съм отличен пример за това. Животът ми бе доста подреден. Станах баскетболна звезда още като дете, предопределен да играе в Националната баскетболна лига за „Бостън Селтикс“. Ала в първите мачове, още преди началото на сезона, Големия Бърт Уесън ме блъсна и аз излязох от строя заради спуканото си коляно. По-късно се помъчих да се върна в играта, ала не стана — вече не бях толкова ефективен. С кариерата ми бе свършено, далеч преди да се проявя на игрището.
Бях роден за глава на семейство, също като мъжа, когото обичах най-много на света: Ал Болитар, моят баща. Той се бе оженил за любимата си, за майка ми Елен, двамата се бяха преместили в едно от предградията на Ливингстън, Ню Джърси, бяха създали семейство, работеха упорито и канеха гости на барбекю в задния двор на къщата си. Такъв живот трябваше да водя и аз — съпруга, която да ме подкрепя, от две до шест деца, които да седят върху паянтовите скамейки в салона и да гледат как играя, може би и куче, баскетболен кош на пътеката в двора, ходене по спортните магазини в събота. Разбирате, нали?
Но ето ме сега, прехвърлил четирийсетте, все още неженен и без семейство.
— Желаете ли нещо за пиене? — попита ме стюардесата.
Не съм кой знае какъв пияч, но помолих за уиски със сода. Питието на Уин. Имах нужда от нещо, което да ме упои, да ми помогне да заспя. Отново затворих очи. Да се върна към забравата. Забравата е хубаво нещо.
И така, къде се вместваше Териса Колинс, жената, към която бях полетял?
Не бях мислил за Териса с категориите на любовта. Не и по този начин. Мислех си за гладката й кожа и аромата й на какаово масло. Мислех си за тъгата, която я спохождаше от време на време. Припомнях си как се любихме на онзи остров като двама корабокрушенци. Когато накрая Уин пристигна с яхта, за да ме прибере у дома — времето, прекарано с нея, ми бе дало сили. Но не и на нея. Казахме си сбогом, ала това не беше краят. Териса ми помогна, когато преди осем години имах най-голяма нужда от помощ, после пак изчезна и се потопи в мъката си.
Но сега беше отново тук.
Цели осем години Териса Колинс не се беше появявала не само в моя живот, но и в обществото. През деветдесетте тя бе известна телевизионна звезда, първа водеща в Си Ен Ен, а после внезапно — пуф! — и изчезна.
Самолетът кацна и се упъти към аерогарата. Грабнах чантата си — нямаше нужда да мина през проверка на багажа, щом ставаше въпрос само за две нощи престой — и се запитах какво ли ме очаква. Слязох трети по ред и с дългата си крачка успях да заема място на опашката пред гишето за проверка на митничарските и имиграционните власти. Надявах се да свърша бързо, но се бяха приземили и други самолети и се натрупаха доста хора.
Опашката се извиваше, оградена с въжета, и приличаше на опашка от филмите на Уолт Дисни. Придвижвахме се бързо. В повечето случаи митничарите махаха с ръка на пътниците да преминават нататък, като бегло надничаха в паспортите им. Когато дойде моят ред, служителката от имиграционните власти погледна в паспорта ми, после ме изгледа в лицето, отново погледна снимката в паспорта и погледът й се върна пак на мен. Позабави се. Аз й се усмихнах, като настроих копчето „Неустоим чар“ на СЛАБО. Не исках горката жена да започне да се разсъблича още тук, в митницата.