Служителката се извърна, сякаш бях изрекъл някаква грубост. Кимна с глава на своя колега. Когато отново ме погледна, дадох си сметка, че трябва да завъртя копчето малко повече. Да се усмихна по-широко. Да премина от СЛАБО на ЗАШЕМЕТЯВАЩО.
— Застанете встрани, моля — намръщено каза тя.
Продължавах да се хиля като идиот.
— Защо?
— Колегата ми ще разгледа вашия случай.
— Нима съм „случай“? — попитах.
— Моля, застанете встрани.
Задържах опашката и чакащите недоволстваха. Отстъпих встрани.
Униформеният служител каза:
— Моля, последвайте ме.
Това не ми хареса, но нима имах избор? Питах се, защо тъкмо аз? Може би съществуваше някакъв френски закон срещу очарование като моето, тъй като — ами, да! — трябваше да има нещо такова.
Служителят ме отведе в малко помещение без прозорци. Бежовите стени бяха голи. Зад вратата имаше две куки със закачалки на тях. Седалките бяха пластмасови. В ъгъла имаше маса. Служителят взе чантата ми и я постави отгоре. Започна да се рови в багажа ми.
— Изпразнете си джобовете, ако обичате. Оставете всичко в тази купа. Събуйте се.
Подчиних се. Портфейл, мобилен телефон модел „Блекбъри“, няколко дребни банкноти, обувки.
— Трябва да ви претърся.
Проявяваше голямо старание. Помислих си да пусна някоя шега по адрес на работата му или да му предложа да използва и разузнаването за своята цел, ала не бях сигурен в чувството за хумор на французите. Дали Джери Луис8 бе известен във Франция? А може би визуалният гег би бил по-подходящ?
— Седнете, моля.
Седнах. Той излезе и взе вещите ми със себе си. Останах сам цели трийсет минути — да поохладя чувствата си, както казват. Това не ми харесваше.
В стаята влязоха двама мъже. Първият беше по-млад, към трийсетгодишен може би, приятен на вид, с пясъчноруса коса и с тридневна брада, каквато си пускат хубавите момчета, за да изглеждат по-солидни. Носеше джинси и ботуши, закопчана догоре риза с навити до лактите ръкави. Облегна се на стената, кръстоса ръце на гърдите си и задъвка клечка за зъби.
Другият беше над петдесетгодишен с огромни телени очила и увиснала мазна коса, която очевидно имаше нужда от сресване. Когато влезе, изтриваше ръцете си с хартиена салфетка. Якето му сякаш бе специално изработено „само за членове на клуба“.
Толкова за французите и тяхната висша мода.
По-възрастният заговори:
— Каква е целта на посещението ви във Франция?
Погледнах го, после преместих поглед върху оня с клечката за зъби в уста, след това отново отправих очи към първия.
— А вие сте?
— Аз съм капитан Берлеан. А това е офицер Льофевр.
Кимнах с глава на Льофевр. Той продължи да дъвче клечката за зъби.
— Целта на посещението ви? — повтори въпроса си Берлеан. — По работа или за удоволствие?
— За удоволствие.
— Къде ще отседнете?
— В Париж.
— Къде в Париж?
— В „Отел Д’Обюсон“.
Той не си водеше бележки. Никой от тях не носеше нито писалка, нито хартия.
— Сам ли ще бъдете? — попита Берлеан.
— Не.
Берлеан продължаваше да се бърше със салфетката. По едно време спря и намести очилата си с пръст. Понеже все още не бях отговорил, той сви рамене и ме попита:
— Е?
— Имам среща с приятелка.
— Името й.
— Необходимо ли е? — попитах.
— Не, господин Болитар, просто съм любопитен, макар че нямам никаква видима причина да ви задавам подобен въпрос.
Аха, французите обичали сарказма.
— Името?
— Териса Колинс — отвърнах аз.
— Какво работите?
— Агент съм.
Берлеан очевидно се обърка. Но Льофевр, изглежда, не разбираше английски.
— Представлявам актьори, спортисти, писатели — обясних аз.
Берлеан кимна със задоволство. Вратата се отвори. Първият офицер подаде на Берлеан касетата с принадлежностите ми. Постави я върху масата до чантата. После продължи да си бърше ръцете.
— Вие не пътувахте заедно с госпожица Колинс, нали така?
— Не, тя е вече в Париж.
— Ясно. Колко време ще останете във Франция?
8
Голям американски комедиант, актьор, филмов продуцент и режисьор, писател, певец и хуманист. — Б.пр.