— От?
— Не мога да кажа. Номерът ни запрати чак в Унгария, в някакъв уебсайт, а после изгубихме следата. Обаждането траеше само две минути. След това тя изключи телефона. По същото време се е намирала в Музея на Роден. Нямаме представа къде е в момента.
Не казах нищо.
— Какво ти се върти в главата?
— Относно Роден ли? Харесвам неговия „Мислител“13.
— Ще ме убиеш, Майрън. Наистина ли ти харесва?
— Ще ме задържиш ли?
— Паспортът ти е у мен. Може да си тръгнеш, но, моля те, остани в хотела си.
— Където ще можеш да ме подслушваш — забелязах аз.
— Приеми го, както щеш — каза Берлеан. — Ако имаш късмет, може и да разбера това-онова.
Процедурата по освобождаването ми отне двайсетина минути. Тръгнах надолу по „Ке дез’Офевр“ в посока на „Понт Ньоф“. Питах се колко ли време ще отнеме. Имаше, разбира се, вероятност да съм поставен под наблюдение от Берлеан, ала според мен бе малко вероятно.
Отпред видях автомобил с номер 97 CS 33.
Ако това беше код, нещата, разбира се, щяха да са съвсем прости. Странното съобщение съдържаше номер 86 BR 22. Трябваше само да добавя по една единица към всяка цифра. Осмицата става деветка. „В“ се превръща в „С“. Когато се приближих, от стъклото до шофьорското място се плъзна лист хартия и падна на земята. Бележката бе прикрепена към монета, за да не я отвее вятърът.
Въздъхнах. Първо простият код, а сега и това. Толкова ниско ли е паднал Джеймс Бонд?
Вдигнах бележката от земята.
Улица „Понт Ньоф“ №1, пети етаж. Хвърли телефона си през задното стъкло на автомобила.
Така и направих. Колата потегли заедно с мобилния ми, който бе включен. Нека сега го проследят. Свих вдясно. На указания адрес се издигаше сградата на „Луи Вюитон“14, онази със стъкления купол на покрива. Универмагът „Кендзо“ се намираше на най-долния етаж и още щом отворих вратата, се почувствах не на място. Влязох в стъкления асансьор и разбрах, че на петия етаж е разположен ресторант на име „Конг“.
Когато асансьорът спря, на вратата ме посрещна служителка, облечена в черно. Беше висока над метър и осемдесет, носеше много тясна и впита черна рокля; на ширина жената бе колкото шнура на нощната ми лампа.
— Господин Болитар? — попита тя.
— Аз съм.
— Оттук.
Тя ме поведе нагоре по стълбите, които излъчваха флуоресцентна зелена светлина и стигаха до стъкления купол. Бих могъл да нарека ресторант „Конг“ ултрамодерен, ала той далеч надхвърляше това определение — приличаше на постмодерно ултрасъвременно заведение. Декорът бе в стил футуристична гейша. От плазмените телевизионни монитори ми намигаха безупречни азиатки. Столовете бяха изработени от акрилна гума — бяха прозрачни, с отпечатани върху тях лица на красиви жени със странни прически. Лицата сияеха, сякаш зад всеки отпечатък светеше електрическа крушка. От тях се излъчваше нещо зловещо.
Над главата ми висеше огромен гоблен, на който бе изобразена гейша. Клиентите също бяха накипрени, ами да, като служителката до асансьора — в модно черно облекло. Но онова, което привличаше клиентелата, което събираше хората на това място, бе убийственият изглед към Сена — почти същият като гледката, откриваща се от покрива на полицейското управление. А там, на предната маса, откъдето Париж се виждаше най-добре, седеше Уин.
— Поръчах ти „Фоа гра“15 — рече той.
— Скоро старият ни номер ще стане известен.
— Но още никой не го е разгадал.
Настаних се на стола срещу него.
— Това място ми изглежда доста познато.
— Виждал си го в един френски филм с Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас16 — каза Уин. — Седяха на същата тази маса.
— Кристин Скот Томас във френски филм?
— Дълги години е живяла тук и свободно говори френски.
Уин е наясно с неща от този род и аз не знам откъде.
— Както и да е — продължи той. — Вероятно тази е причината, поради която ресторантът ни причинява усещане за „дежавю“17, ако искаме да си останем в обсега на френския език.
Поклатих глава.
— Не гледам френски филми.
— Или — дълбоко въздъхна Уин — може би си си спомнил как Сара Джесика Паркър седна да се нахрани тук в последната серия на „Сексът и градът“.
13
Огюст Роден (1840 — 1918), френски скулптор, един от основоположниците на импресионизма в скулптурата. — Б.пр.
16
Става въпрос за филма „Не казвай на никого“ от 2006 година по трилъра на Харлан Коубън със същото заглавие. — Б.пр.