— Бинго! — зарадвах се аз.
Специалитетът „Фоа гра“, или „гъши дроб“ за непосветените, пристигна. Умирах от глад и започнах. Наясно съм, че активистите от организацията за защита на животните ще ме разпънат на кръст, но не мога да не си го призная. Обожавам „Фоа гра“. Уин беше налял от червеното вино. Отпих от чашата си. Не съм специалист, ала имаше вкус на грозде, изстискано от самия Бакхус18.
— Предполагам, че вече знаеш тайната на Териса — каза Уин.
Кимнах с глава.
— Предупредих те, че е необикновена.
— Как си я научил?
— Не беше много трудно — отвърна Уин.
— Ще те питам другояче. Защо ти е трябвало да я знаеш?
— Преди девет години ти избяга с нея — напомни ми Уин.
— И?
— Дори не ми каза, че тръгваш.
— Отново питам: и?
— Тогава беше уязвим и аз направих някои проучвания.
— Не ти е било работа да го правиш — забелязах аз.
— Вероятно си прав.
Продължихме да се храним.
— Кога пристигна? — попитах.
— След като се обади, Есперанца ми позвъни. Направих обратен завой със самолета и тръгнах насам. Щом пристигнах в хотела ти, тъкмо те бяха арестували. Обадих се тук-там.
— Къде е Териса?
Предполагах, че именно Уин й се бе обадил и я бе изкарал от равновесие.
— Много скоро ще се срещнем с нея. Напълни ми чашата.
Напълних я. Той събра връхчетата на пръстите си и не каза нищо. Винаги заемаше тази поза. В нея аз изглеждах смехотворно. Но на него, с тези лакирани нокти, му отиваше някак си. Като видя пълната си чаша, одобрително възкликна:
— Ха така!
— Добър резултат.
— Какво знаеш за автомобилната катастрофа? — попита той.
— Само онова, което току-що споделих с теб.
— Териса не е видяла тялото — каза Уин. — Доста любопитен факт.
— Две седмици е била в безсъзнание. Трупът е трябвало да бъде погребан.
— И все пак — размърда пръсти Уин. — Нали бившият й, който вече е мъртъв, й е казал, че онова, което ще й признае, ще промени всичко?
И аз си го бях помислил. Сетих се за странния тон на гласа му, за паниката му.
— Трябва да има някакво друго обяснение. Както вече казах, ДНК анализите са предварителни.
— Сигурно си наясно, че ченгетата те освобождават с надеждата да ги отведеш при Териса.
— Знам.
— Но това няма да стане — забеляза Уин.
— И това ми е ясно.
— И така, каква ще е следващата ни стъпка? — попита той.
Въпросът му ме изненада.
— Нали няма да ме уговаряш да спра да й помагам?
— Каква полза, ако го направя?
— Вероятно никаква.
— Тогава можем да се позабавляваме — предложи Уин. — Има и още една важна причина, поради която можем да продължим търсенето.
— И каква е тя?
— После ще ти кажа. А сега накъде, приятелю?
— Не знам със сигурност. Бих искал да разпитам жената на Рик Колинс — тя живее в Лондон — ала Берлеан задържа паспорта ми.
Мобилният на Уин изчурулика. Той го вдигна и изстреля:
— Казвай.
Мразя това му обръщение. Затвори телефона.
— Значи в Лондон.
— Само ти казах…
Уин стана от мястото си.
— В мазето на тази сграда има тунел. Той води до съседната сграда — на Самаряните. Там ме чака кола. Самолетът ми се намира на малко летище близо до Версай. Териса е там. Приготвил съм лични документи и за двама ви. Побързай, моля те.
— Какво се е случило?
— Това е важната причина, поради която държа да продължим търсенето. Мъжът, срещу когото стреля само преди няколко часа, е издъхнал. Полицията те издирва за убийство. Според мен трябва да се задействаме, за да изчистим името ти.
Дванайсета глава
Когато съобщих на Териса за ДНК анализа, очаквах друга реакция.
Двамата седяхме в салона на самолета на Уин — боинг за бизнес полети, който наскоро бе купил от някакъв рап певец. Креслата бяха широки, кожени. В салона имаше широкоекранен телевизор, диван, подът бе покрит с плюш, а стените бяха декорирани с дърво. В задната си част самолетът разполагаше с трапезария и отделна спалня.
Ако още не сте разбрали, Уин е състоятелен.
Спечели парите си по най-старомодния начин: наследи ги. Семейството му притежаваше инвеститорски фонд, един от водещите на Уолстрийт, а Уин бе взел милиардите им и ги бе умножил.