— Хубава кръчма — казах.
— Най-щурото място на света, нали? Малък, необработен диамант, който ми напомня за доброто старо време. Ами вие? Кои сте, по дяволите?
Представих му се и го попитах дали си спомня една фатална автомобилна катастрофа отпреди десет години.
Споменах и името Териса Колинс. Ала той ме прекъсна по средата на изречението.
— Не помня — рече.
— Беше известна телевизионна водеща. Детето й загина при инцидента. Било е на седем години.
— Не мога да си спомня.
— Толкова много ли са случаите във вашата практика, в които умират седемгодишни деца?
Извъртя се на стола си и застана с лице към мен.
— Наричаш ме лъжец, така ли?
Знаех, че театралничи, че говори като в пиеса, но в чувствителните ми уши акцентът му прозвуча така, сякаш слушах Дик Ван Дайк28 в мюзикъла „Мери Попинс“. Очаквах всеки миг да ме нарече „гус’ине“.
Казах му в кой район е станала катастрофата и каква марка е бил автомобилът. Чух възклицание и се обърнах наляво. Някой играеше „Спейс Инвейдърс“ на игралната машина.
— Пенсионирах се — каза той.
Залепих се за него — търпеливо повтарях всички подробности, които ми бяха известни. Телевизионният екран бе зад гърба му — признавам, че обичният ми филм, който се въртеше в момента, малко ме разсейваше. „Клуб Закуска“. Не разбирам защо харесвам този филм. Актьорите трябваше да разсмиват публиката — „як атлетичен борец? Ами да, ето го мекотелото Емилио Естевес29! Убедителен и здрав училищен пънкар? Изпълнител Джъд Нелсън!“. Същият онзи Джъд Нелсън. Кой идва след тях? Сякаш, като имаме предвид аналогията със „Златните момичета“, са направили римейк на филм на Мерилин Монро с Беа Артър30 в главната роля. И все пак Нелсън и Естевес ставаха, филмът също ставаше и толкова ми харесваше, че бях научил репликите наизуст.
Не след дълго Найджъл Мандърсън каза:
— Може би си спомням нещичко.
Не беше много убедителен. Изпи питието си и си поръча друго. Загледа се в бармана, който му наливаше и който спря в мига, в който излишната капка докосна лепкавия тезгях пред него.
Погледнах към Уин. Както винаги, по лицето му не можеше да се прочете нищо.
Жената с размазания грим на лицето — не бих могъл да отгатна възрастта й, можеше с един и същи успех да е на петдесет, както и на двайсет и пет, ала аз се спрях на последното — се обърна към Уин:
— Живея наблизо.
Уин й хвърли онзи снизходителен поглед, заради който хората го намразваха.
— Може би дори на същата улица?
— Не — отвърна тя и се разсмя от сърце. Уин си беше чешит. — Обитавам едно мазе.
— Сигурно е божествено — забеляза Уин с тон, обилно напоен със сарказъм.
— О, нищо особено — рече гримираната, без да обръща внимание на тона му. — Но има легло.
Подръпна нагоре розово пембените си чорапи и му намигна:
— Легло — повтори тя, в случай че не е разбрал намека.
— Великолепно.
— Искаш ли да го видиш?
— Госпожо — обърна се с лице към нея Уин, — предпочитам да ми измъкнат семенната течност през катетър.
Още едно намигване.
— Това е префърцунен начин да кажеш „да“ ли?
Обърнах се пак към Мандърсън:
— Можете ли да ми разкажете за катастрофата?
— Всъщност кой си ти?
— Приятел на катастрофиралата.
— Глупости на търкалета.
— Как така?
Той отпи голяма глътка от чашата си. Бананарама свършиха песента си. Последва класическата балада на Дюран Дюран „Спаси молителя“. На бара се възцари тишина. Някой изгаси лампите, а посетителите светнаха с фенерчета и започнаха да се клатят, сякаш бяха на концерт. Найджъл също вдигна фенерчето си.
— Нима трябва да повярвам на думата ти и да приема, че тя те е изпратила?
Във въпроса му имаше логика.
— А дори да е така, какво? Катастрофата е станала… преди колко време, казваш?
Бях го споменал на два пъти.
— Преди десет години.
— И какво иска да узнае чак сега?
Започнах да задавам следващите си въпроси, ала той ме накара да млъкна. Светлините се приглушиха. Всички пееха, че не бива точно сега да казваме молитвата си, а по някаква причина трябва да я отложим за идната сутрин. Сутринта след кое? Хората се клатеха напред-назад от пиенето и пеенето, продължаваха да размахват фенерчетата си във въздуха и аз се изплаших, че с дългите си сплъстени коси те представляват реална опасност от избухване на пожар. По-голямата част от клиентелата, в това число и Найджъл Мандърсън, имаха сълзи в очите си.