Огледах се, сякаш се стараех да зърна някоя дреболия, останала от трагедията преди цяло десетилетие — следи от спирачки или нещо от този род. Нямаше нищо.
Териса тръгна по улицата. Аз я настигнах.
— Домът на Карън — е, да, домът на Рик и Карън, нали така? — се намира долу на колелото вляво — каза тя.
— Как предпочиташ да постъпим?
— Какво имаш предвид?
— Искаш ли аз да отида при нея? — попитах.
— Защо?
— Може би като съм сам, ще измъкна повече информация.
Териса поклати глава:
— Няма. Просто бъди до мен, става ли?
— Става.
Пред къщата на „Роял Кресънт“ се бяха събрали десетина души. Опечалени. Не го бях предвидил. А би трябвало, Рик Колинс бе мъртъв. Ще идват хора да утешават вдовицата и да изкажат съболезнованията си. Териса колебливо застана пред стъпалата пред къщата, но миг след това здраво ме стисна за ръката.
Когато влязохме, Териса се вцепени. Проследих погледа й към кучето — космато коли; разпознах го, тъй като Есперанца имаше същото — свито на кравай върху черджето в ъгъла. Кучето изглеждаше старо и болно и лежеше неподвижно. Териса пусна ръката ми и се наведе да го погали.
— Хей, момиче — прошепна тя. — Това съм аз.
Кучето с огромно усилие размаха опашка. Ала тялото му не помръдна. В очите на Териса се появиха сълзи.
— Това е Кейси — ми каза тя. — Взехме я за Мириям, когато беше на пет години.
Кучето успя да повдигне глава. Близна Териса по ръката. Териса бе коленичила до него.
Очите на Кейси бяха побелели от старчески пердета. Престарялото куче се помъчи да изправи крака под тялото си и да стане. Териса го успокояваше с милувки зад ушите. Кучето извиваше глава, сякаш искаше да надникне в очите й. Териса се придвижи напред, за да го улесни. Моментът бе твърде интимен и за миг ми се стори, че съм най-обикновен натрапник.
— Кейси спеше под леглото на Мириям. Лягаше по корем и се промъкваше отдолу, после се обръщаше така, че изпод кревата стърчеше само главата й. Истински страж.
Докато милваше кучето, Териса неочаквано заплака. Застанах така, че да я предпазя от чуждите погледи и да й дам малко време да си поплаче. След няколко минути Териса дойде на себе си. Пак ме хвана за ръката.
Отправихме се към всекидневната. Петнайсетина души се бяха подредили един след друг и чакаха реда си да изкажат съболезнования.
Шушуканията и любопитните погледи започнаха в мига, в който прекрачихме прага. Не се бях замислял, но Териса бе бившата съпруга на починалия, изчезнала от близо десетилетие, а сега се намираше в дома на настоящата му жена. Езиците започнаха да се въртят на пълни обороти, че как иначе?
Хората направиха път и една жена, облечена в елегантна черна рокля — според мен вдовицата — се приближи към нас. Беше хубаво миньонче и с големите си зелени очи приличаше на кукла. В нея имаше нещо и от Тюзди Уелд31. Не знаех какво да очаквам, ала щом зърна Териса, очите й заблестяха. Лицето на Териса също засия. Двете се усмихнаха тъжно една на друга — това бе усмивка, която дарявате на обичан човек по скръбен повод.
Карън разтвори обятия. Двете се прегърнаха и останаха дълго време така, без да помръднат. За миг се запитах какво трябва да е било тяхното приятелство и си отговорих, че вероятно е било много, много дълбоко.
Когато се откъснаха една от друга, Карън леко кимна с глава. Двете жени излязоха от стаята. Но Териса се обърна към мен и ме улови за ръката, така че трябваше да изляза заедно с тях. Отправихме се към помещението, което англичаните вероятно наричат „гостната стая“, и Карън затвори плъзгащите се врати след себе си. Двете се настаниха една до друга на дивана, сякаш го бяха правили милион пъти и знаеха коя къде ще седне. Нямаше и помен от неудобство.
Териса обърна поглед към мен и каза:
— Това е Майрън.
Протегнах ръка. Карън Тауър я пое в малката си длан.
— Съжалявам за загубата ви — рекох аз.
— Благодаря — отвърна Карън и отново се обърна към Териса. — Това ли е твоят…?
— По-сложно е — отвърна Териса.
Карън кимна с глава.
Посочих с палец зад гърба си.
— Момичета, да ви почакам в съседната стая?
— Не — каза Териса.
Останах на мястото си. Никоя от двете не знаеше какво да каже, но пък аз в никакъв случай нямаше да проговоря пръв. Стоически издържах на напрежението.