— Може би още сега ще започнеш да проучваш онази благотворителна организация „Спасете ангелите“?
— А ти къде отиваш? — попита тя.
— Слизам долу. Уин иска да говори с мен.
— Не мога ли да дойда и аз?
— Каза ми да отида сам.
— Не съм сигурна, че идеята ми харесва — забеляза Териса.
— Аз също, но мисля, че ще е по-добре да не го разпитваме.
— Много ли е откачен?
— Уин е напълно здравомислещ човек. Просто е свръхрационален. Вижда всичко в черно и бяло.
После додадох:
— По-скоро е склонен да следва максимата, че целта оправдава средствата.
— Средствата му биха могли да са доста крайни.
— Така е.
— Спомням си го от времето, когато ти помогнах да намериш донор.
Замълчах.
— Няма да му трепне окото да нарани чувствата ми, нали?
— Уин и чувствата на жените — заобяснявах аз, като се опитах да изразя мисълта си с жестове. — Обречени са на вечна раздяла.
— По-добре тръгвай.
— Да.
— После ще ми разкажеш ли?
— Вероятно не. Щом Уин желае да запази нещо в тайна от теб, значи е за добро. Според мен трябва да му имаш доверие.
Тя кимна с глава и стана.
— Ще се измия, а после ще атакувам интернета.
— Добре.
Тръгна към спалнята. Аз отворих вратата към коридора.
— Майрън?
Обърнах се. Териса бе застанала с лице към мен. Бе красива, уязвима и в същото време силна и стоеше така, сякаш се готвеше да посрещне силен удар, а на мен ми се искаше да се втурна към нея и да я защитя.
— Какво? — попитах.
— Обичам те — отвърна Териса.
Каза го простичко. Както си стоеше — красива, уязвима и силна. Нещо в гърдите ми се надигна, сякаш да полети. Стоях на мястото си — студен и безмълвен, лишен от дар слово.
— Да, сега едва ли е времето за подобно признание, а аз не желая да смесвам нещата. Но независимо дали Мириям е жива, или това е някаква чудовищна шега, бих искала да знаеш: обичам те. А когато всичко свърши, независимо по какъв начин, най-много бих желала да си дадем шанс един на друг.
Отворих уста, затворих я, после пак я отворих.
— Имам ангажимент към една жена.
— Известно ми е. Вероятно времето ми е отминало. Но нищо. Ако я обичаш, добре. Ако не я обичаш, аз съм тук и те чакам.
Териса не държеше да й отговоря. Обърна се, отвори вратата на банята и изчезна.
Осемнайсета глава
Повлякох се към асансьора.
Как се пееше в онази песен, популярна преди две години? За трите думи, които казват толкова много и все не са достатъчни?
Дрън-дрън! Бяха си напълно достатъчни.
Помислих се за Али в Аризона. Спомних си и как Териса стоеше пред мен и ми говореше за любов. Може би Териса бе права — най-добрият отговор бе да не допуснем любовта да се намеси. Ала тя съществуваше. И ме изяждаше отвътре.
В стая 118 щорите бяха спуснати.
Протегнах ръка към ключа за осветлението, но се отказах. Уин седеше в плюшеното кресло. Долових звъна на леда в чашата с питието му. Макар алкохолът изобщо да не му влияеше, все пак бе още ранна утрин.
Настаних се на отсрещното кресло. С Уин бяхме стари приятели. Запознахме се още като студенти в университета „Дюк“. Помня, че зърнах снимката му в албума на първокурсниците в деня, в който пристигнах в общежитието. В списъка той фигурираше под името Уиндзър Хорн Локуд III, идваше от някакво смрадливо префърцунено училище във Филаделфия. Косата му бе съвършена, а изражението — надменно. Двамата с баща ми тъкмо бяхме качили багажа ми пеша до четвъртия етаж. Типично за татко. Закара ме от Ню Джърси до Северна Каролина, без да изохка нито веднъж, настоя да мъкне най-тежките неща самичък, после седнахме да си поемем дъх, а аз запрелиствах албума на студентите, посочих към снимката на Уин и рекох:
— Хей, татко, погледни това момче. Бас ловя, че няма да го срещна нито веднъж през идните четири години.
Разбира се, сгреших.
Дълго възприемах Уин като непобедим. Беше надвил мнозина, ала всички те си го заслужаваха. Да, знам колко обезпокоително е твърдението ми. Ала възрастта поваля всички ни. Онова, което изглежда ексцентрично и привлекателно на двайсет или трийсет години, щом удариш четирийсетте, се превръща в патетика.