Тя погледна часовника си.
— Трябва да се връщам.
Спомних си за мъжа със слънчевите очила, който бе възбудил шестото ми чувство.
— Има ли вероятност някой от хората ви да са ме проследили?
— Съмнявам се.
— Вие сте силно заподозряна — продължих аз. — Откъде сте сигурна, че не са ви проследили дотук?
Тя погледна към Уин.
— Глупак ли е, или е просто сексист?
Уин се замисли, преди да изрече:
— Сексист.
— Аз съм агент на Интерпол. Взела съм всички предпазни мерки.
Ала не са били достатъчно, щом са я хванали първия път. Запазих заключението за себе си. Не беше честно. Не е могла да знае до каква степен ще се раздуе историята, когато вкара фотографията в компютъра.
И двамата станахме. Тя се ръкува с мен и целуна Уин по бузата. Когато излезе от стаята, двамата с Уин отново заехме местата си.
— Какво ще кажеш на Интерпол? — попитах аз.
— Има ли причина да не им кажа истината?
— Поне аз не виждам такава.
— Ще им кажа истината, поне по-голямата част от нея. Добрият ми приятел — това си ти — е бил нападнат от този човек в Париж. Искал съм да разбера кой е той. Ще прикрием Луси, като кажем, че съм я излъгал, че мъжът е замесен в трафик на деца.
— А доколкото ни е известно, това също е възможно.
— Така е.
— Имаш ли нещо против да разкажа на Териса за срещата ни?
— Ако не споменаваш името на Луси.
Кимнах с глава.
— Трябва да разберем кой е този тип.
Придружих Уин надолу до внушителното фоайе на хотела. Очаквах да чуя звуците на цигулка, но уви. Обзавеждането беше в стила на съвременната висша класа във Великобритания, което представляваше хибрид между стария английски стил и ар деко, но по-олекотено, така че да е удобно и за гостите в джинси, но да е и достатъчно надменно, щото да си представиш как някои от креслата, както и гипсовата орнаментация на тавана презрително бърчат нос, щом те зърнат. Хареса ми. Уин излезе и аз тъкмо се запътих към асансьора, когато нещо ме накара да застана нащрек.
Черни кецове.
Придвижих се към асансьорите, спрях и опипах джобовете си. Погледнах смутено и се обърнах назад, сякаш току-що съм разбрал, че съм забравил нещо. Майрън Болитар, Големия актьор. Възползвах се от възможността тайно да огледам мъжа с черните кецове на краката.
Не носеше слънчеви очила. Този път беше със синьо яке. Носеше и бейзболна шапка, която липсваше на гробището. Но аз го познах. Беше моят човек. При това бе доста добър. Хората обикновено не запаметяват много неща. Някакъв тип със слънчеви очила и ниско подстригана коса. Метни й някаква шапка, навлечи яке върху тениската си и никой няма да те познае, освен ако нарочно не се загледа в теб.
За малко да не го забележа, но вече бях сигурен: следяха ме. Момчето от гробището се бе появило в хотела.
Можех да разиграя сценката по няколко начина, ала не бях в настроение да прилагам хитрини. Тръгнах по един тесен коридор към помещенията, в които се провеждаха срещи и конференции. Тъй като беше неделя, те бяха безлюдни. Скръстих ръце, облегнах се на стената и зачаках появата на моя човек.
Когато той цъфна — пет минути след мен — дръпнах го за ръкава и го вкарах в гардеробното помещение.
— Защо ме следиш?
Той ме погледна объркано.
— Какво? Заради квадратната ми брадичка ли? Заради хипнотичните ми сини очи? Заради добре оформения ми задник? Впрочем, не изглеждам ли твърде дебел в тези панталони? Кажи ми истината!
Мъжът остана да ме зяпа още миг, може би два, а после направи като мен: нападна ме.
Понечи да ме удари с длан по лицето. Посрещнах удара с ръка. Той се извъртя и насочи лакътя си към мен. Беше бърз. По-бърз, отколкото очаквах. Лакътят му се заби в лявата страна на челюстта ми. Извърнах глава, за да избегна лошите последици, ала усетих, че зъбите ми продължават да тракат. А той продължаваше да ме притиска, пак ме удари, после ме ритна отстрани, а след това заби юмрук в тялото ми. Удари ме на лошо място — в долната част на гръдния кош. Ребрата щяха да ме болят. Ако сте гледали боксов мач по телевизията, дори да сте хвърляли бегъл поглед към боксьорите, сигурно сте чували как коментаторите повтарят едно и също: „Попаденията в тялото се акумулират“. Противникът ще ги усети в следващите рундове. Това е и вярно, и не толкова. Попаденията в тялото започват веднага да болят. Карат те да се свиеш и да снижиш отбраната.