— Здрасти!
Докато се качвахме нагоре, момиченцето се закачаше с братчето си, а майка им ги молеше да престанат, бащата се мъчеше да не им обръща внимание, а другите им две издънки чакаха родителите си само да отклонят поглед и тутакси започваха да се щипят.
Когато стигнах до стаята си, Териса се сащиса, ала съвсем за кратко. Помогна ми да вляза и се обади на Уин. Уин повика лекар. Лекарят не се забави — прегледа ме и заяви, че нямам нищо счупено. Ще се оправя. Болеше ме глава, вероятно от ударите. Копнеех да легна. Лекарят ми даде някакъв хап и аз започнах да виждам малко замъглено. Следващото нещо, което си спомням, бе, че Уин се бе изправил в отсрещния ъгъл на тъмната стая. Отворих едното си око, после другото.
Уин рече:
— Ти си пълен идиот.
— Не, добре съм си, наистина, не започвай и ти с наставленията.
— Трябваше да ме почакаш да се върна.
— Никой не обича да гледа мач в понеделник сутрин.
Помъчих се да седна в леглото. Тялото ми го искаше, но главата ми яростно се съпротивляваше. Стиснах черепа си между дланите си, да не би да се разцепи.
— Мисля, че разбрах нещо — казах.
— Целият съм в слух.
Завесите не бяха спуснати. Беше се мръкнало. Погледнах часовника си. Беше десет вечерта и аз си спомних:
— Гробището — казах.
— Какво за него?
— Ще ексхумират ли тялото?
— Все още ли държиш да присъстваш?
Кимнах с глава и бързо се облякох. Не си направих труда да се обадя на Териса. Бяхме говорили за това и тя не виждаше никаква причина да присъства на ексхумацията. Уин бе наредил пред парадния вход да ни вземе една лимузина, която отби в някакъв частен имот, а там сменихме колата.
— Вземи — рече Уин.
Той ми подаде малък револвер. Погледнах го.
— Двайсет и втори калибър?
Уин имаше слабост към по-големи оръжия. Като например базуки или дори ракетни устройства.
— В Обединеното кралство има едни малки и строги закончета против притежанието на огнестрелно оръжие. — Той ми подаде найлонов кобур, който се закрепваше за глезена. — По-добре е да не се вижда.
— И ти ли носиш такъв?
— Не, за бога! Искаш нещо по-голямо ли?
Не исках. Прикрепих го на крака си. Приличаше на скобата, която носех при игра на баскетбол.
Когато пристигнахме на гробището, очаквах обстановката да ми се стори зловеща. В изкопаната дупка стояха двама мъже — почти бяха свършили. Бяха облечени в подходящи бледосини велурени комбинезони от магазина на леля ми Софи в Маями. По-голямата част от гроба бе разкопана през деня от малък жълт екскаватор, който сега стоеше отстрани и сякаш се любуваше на изкусната си работа. Двамата облечени във велур господа трябваше само да поизчистят ковчега, преди да го отворят и да вземат проба от съдържанието му — кост или нещо друго — после щяха пак да го затворят и да върнат пръстта в разкрития гроб.
Е, сега вече стана наистина злокобно.
Падаше ситен дъжд. Погледнах в гроба. Уин също. Беше тъмно, ала очите ни се бяха приспособили достатъчно, за да различим сенките вътре. Мъжете се бяха навели и почти не се виждаха.
— Каза, че си разбрал нещо.
Кимнах с глава.
— За преследвачите ми. Говореха на староеврейски и познаваха Крав Мага33.
Крав Мага е израелско бойно изкуство.
— При това — додаде Уин — са били много добри.
— Разбираш ли накъде клоня?
— Добро проследяване, добри бойци, справили са се, без да те убият, говорят еврейски. — Уин кимна с глава. — Мосад.
— И това обяснява целия интерес.
Един от мъжете в гроба изруга.
— Проблем ли има? — викна Уин към тях.
— Поставили са дяволска ключалка на това нещо — обади се глас отвътре. Включиха фенерче. Сега можехме да виждаме само ковчега. — Заради червеите ли, или какво? У дома вратата ми не се заключва тъй здраво. Опитваме най-различни ключове.
— Разбийте я — посъветва ги Уин.
— Сигурен ли сте?
— Откъде да знам?
Двамината се засмяха насила, както биха направили хора, разкопаващи нечий гроб.
— Така си е — каза единият.
Уин отново се обърна към мен:
— Че защо пък Рик Колинс ще е свързан с Мосад?
33
Съвременна система за ръкопашен бой, създадена от израелци. „Използвай това, което имаш под ръка.“ — Б.пр.