Поколебах се, после отвърнах:
— Не.
— Разбира се, че беше той. Къде си, Болитар?
До ушите ми долетя телефонен звън. Звънеше телефонът от вътрешността на апартамента на Контуци, пред чиято врата чаках. Веднъж, два пъти, три пъти.
— Болитар?
След шестото позвъняване телефонът замлъкна.
— Знаем, че още си в Лондон. Къде се намираш?
Прекъснах разговора и се втренчих във вратата на апартамента. Звънът идваше от стационарен апарат, не приличаше на звуците на мобилен телефон. Хм. Поставих длан върху вратата. Дебела и яка. Допрях ухо в хладната й повърхност, набрах мобилния телефон на Марио и се загледах в дисплея на моя апарат. Само след миг-два връзката бе осъществена.
Когато дочух слабия звън на мобилния му зад вратата — защото сигналът от стационарния апарат звучеше силно, а този не — кръвта ми застина в жилите. Можеше и да няма нищо обезпокоително, ала в наше време хората не правят и крачка, без да закрепят някъде по себе си вездесъщия мобилен телефон — дори в банята влизат с него. Можете и да пренебрегнете този факт, но шансът човек, който работи в телевизионни новини, да забрави мобилния си телефон, когато тръгне за офиса си, е нищожен.
— Марио? — повиках го аз.
Задумках по вратата.
— Марио?
Не очаквах отговор, разбира се. Отново опрях ухо във вратата, като се вслушвах — и аз не знам в какво — в стенание, може би. Пъшкане. Вик. Нещо такова.
Никакъв звук.
Ами сега, питах се аз. Нямах голям избор. Отстъпих назад, вдигнах крак и ритнах вратата. Тя не помръдна.
— Подсилена стомана, приятел. Няма да успееш да я пробиеш.
Обърнах глава към гласа. Мъжът носеше черно кожено яке без никаква следа от риза под него, но за жалост нямаше и кой знае какво за показване. Отблизо той бе и слаб, и женствен. На носа си имаше пиърсинг — халка. Оплешивяваше, ала малкото коса, която му бе останала, бе сресана по последния писък на модата. Според мен беше прехвърлил петдесетте. Имаше вид на човек, излязъл от гей бар през 1979 година и прибрал се току-що у дома.
— Познавате ли семейство Контуци? — попитах.
Мъжът се усмихна. Очаквах усмивка в стил „кошмарът на зъболекаря“, ала за разлика от останалите неща по него, които се намираха в различна степен на разложение, зъбите му блестяха като бисери.
— А! — възкликна той. — Американец, нали?
— Да.
— Приятел на Марио?
Нямаше причина да давам пространен отговор:
— Да.
— Е, какво да ти кажа, приятел? Тихо семейство са, но нали знаеш поговорката — когато жената я няма, мишките танцуват.
— Какво искате да кажете?
— Тук имаше едно момиче. Може да я е наел отвън, разбираш ме, нали? Музиката беше увеличена до дупка. Ужасно. Игълс34. Господи! Не ви ли е срам, американци?
— Кажи ми за момичето.
— Защо?
Нямах време за подобен разговор. Извадих пистолета си. Не го насочих към него. Просто го извадих.
— Работя за американската полиция — казах. — Мисля, че Марио го грози сериозна опасност.
Дори оръжието или молбите ми да са обезпокоили нашия Били Айдъл35, това остана незабелязано за мен. Той сви кльощавите си рамене.
— Какво да ти кажа? Млада, руса, не я огледах добре. Пристигна снощи, аз тъкмо излизах.
Млада, руса. Сърцето ми забъхти в гърдите.
— Трябва да вляза вътре.
— Не можеш с ритници, приятел. Ще си счупиш крака.
Насочих пистолета си към ключалката.
— Олеле! Недей! Наистина ли мислиш, че е в опасност?
— Да.
Той въздъхна.
— Има резервен ключ за тази врата. Ей там, на корниза.
Протегнах ръка и опипах тясната издатина над рамката на вратата. Тутакси открих ключа. Пъхнах го в ключалката. Били Айдъл бе неотлъчно до мен. От него се излъчваше воня на цигари, сякаш досега е бил използван за пепелник. Отворих вратата и влязох. Били Айдъл бе точно зад гърба ми. Направихме две крачки навътре и замръзнахме на място.
— О, божичко!
Аз мълчах. Стоях неподвижно и се взирах в пода. Първо зърнах стъпалата на Марио. Бяха завързани за масичката с изолирбанд. Бебешкото кенгуру и играчките, които бях видял предишния ден, бяха запокитени на една страна. Попитах се дали това е било последното, което Марио е видял, преди да умре.
Беше бос. До него се въргаляше електрическа бормашина. На пръстите му се виждаха малки, добре оформени дупки, съвършени малки кръгчета кафеникавочервени на цвят, които отиваха дълбоко в петите. Разбрах, че дупките са били направени с бормашината. Направих усилие и се приближих. Забелязах още следи от бормашина. Капачките на коленете му също бяха пробити. Както и гръдния кош откъм ребрата. Бавно придвижих поглед нагоре към лицето му. Видях същите следи под носа му, скулата му бе пробита до устната кухина, пробита бе и брадичката му. Тясното му лице се взираше в мен, очите му бяха изкривени. Бе умрял в жестоки мъки.
34
Американска поп група, сформирана в Лос Анджелис в началото на 70-те години на XX век. — Б.пр.