Двайсет и четвърта глава
На сутринта ми се обади Уин.
— Отивам на работа — рече той. — Не задавай въпроси.
После затвори. Понякога Уин наистина ме побърква.
Баща ми отиде до близката хлебарница, защото болничната закуска приличаше на нещо, с което маймуните те замерват в зоологическата градина. Докато го нямаше, лекарят намина и ми даде пълни пояснения относно здравословното ми състояние. Да, наистина съм бил прострелян. Куршумът преминал през дясната половина на тялото ми, над бедрото. Но се погрижили добре за раната ми.
— Нужно ли е било да остана цели шестнайсет дни в болницата? — заинтересувах се аз.
Лекарят ме погледна, стори му се странно, че след като ме бяха докарали при тях в безсъзнание с огнестрелна рана в корема, сега съм се размърморил за някакви си шестнайсет дни — сигурен бях, че ме запланува за преглед при психиатър.
— Само хипотетично — побързах да добавя аз, като си спомних предупреждението на Уин. После спрях с въпросите и се заех енергично да кимам с глава.
По време на изписването татко беше с мен. Есперанца ми бе прибрала костюма в гардероба. Облякох го и си тръгнах в доста добро физическо здраве. Исках да вземем такси, ала татко настоя да ме откара с колата си. Навремето беше отличен шофьор. Помня, че когато бях дете, той създаваше непринудена атмосфера, докато беше зад волана — подсвиркваше си тихичко в такт с радиото и управляваше с китките на ръцете си. Сега радиото беше изключено. Татко се взираше в пътя с присвити очи и доста често натискаше спирачката.
Щом спряхме пред „Лок Хорн Билдинг“ на „Парк авеню“ — напомням пак, че пълното име на Уин е Уиндзър Хорн Локуд III — татко попита:
— Да те оставя ли тук?
Понякога баща ми ме кара истински да благоговея пред него. Бащинството предполага равновесие, но е чудно как татко успява да го постигне с такава лекота. През целия ми живот ме е подтиквал към успеха, без да премине границата нито веднъж. Радваше се на постиженията ми, без да ми внушава, че успехът ми е чак толкова важен. Обичаше ме без всякакви условности и въпреки това ме караше да се стремя да го радвам. Както и сега, той винаги знаеше кога да е до мен и кога да се оттегли.
— Тук ми е удобно.
Той кимна с глава. Отново целунах загрубялата му от бръснене страна, но този път забелязах, че кожата му се е отпуснала. Слязох от колата. Асансьорът ми спира направо в офиса. Голямата Синди седеше зад бюрото си, облечена в нещо, което сякаш бе смъкнала от гърба на Бети Дейвис36 след заснемането на кулминационната сцена на плажа в „Какво се случи с бейби Джейн“. Беше заплела косите си на тънки плитчици. Голямата Синди беше, така де, голяма — както вече казах, над метър и осемдесет висока и сто и петдесет килограма тежка — по всички измерения. Имаше големи ръце, големи крака и голяма глава. До нея мебелите изглеждаха сякаш направени за малки деца, сякаш тя се намираше в Света на чудесата също като Алиса, когато всичко наоколо й започна да се смалява.
Като ме видя, стана от стола си и едва не преобърна бюрото. Възкликна:
— Господин Болитар!
— Здрасти, Голяма Синди.
Тя полудява, когато я наричам само „Синди“ или, да речем, „Голяма“. Държи на официалните обръщения. Аз например съм „Господин Болитар“. Тя е „Голямата Синди“, което, между впрочем, е истинското й име. Преди повече от десетилетие официално се регистрира така.
Голямата Синди прекоси стаята с несвойствена за размерите й пъргавина. Обгърна ме с ръце и аз се озовах в прегръдките й, чувствайки се мумифициран и напълно изолиран от белия свят. В добрия смисъл на думата.
— О, господин Болитар!
Тя заподсмърча — звукът ми напомни за чифтосването на елени, което бях гледал по канал „Дискавъри“.
— Добре съм, Голяма Синди.
— Но някой те простреля.
Гласът й се променяше според настроението. Когато започна работа при нас, Голямата Синди не говореше — предпочиташе да ръмжи. Клиентите се оплакваха, ала не пред нея — обикновено го правеха анонимно. В момента обаче гласът й бе висок и звучеше като на момиченце, което, честно казано, бе много по-страшно, отколкото ръмженето й.