— И какво искаш да ми кажеш?
— Следното. Това е ставало в петдесетте и шейсетте години. Преди повече от половин век. Сега разполагаме с нови лекарства и с време, през което да правим изследвания с тях. Представи си какво мощно оръжие би се получило, ако усъвършенстваме метода, прилаган преди повече от петдесет години. Теоретично погледнато, можем да задържим някого за дълъг период от време и той никога няма да си го спомни.
Берлеан чакаше. Аз не бях от бавно загряващите.
— И тъкмо това се е случило с мен?
— Не съм сигурен какво ти се е случило. Нали си чувал за тайните квартири на ЦРУ?
— Чувал съм.
— Какво мислиш, дали наистина съществуват?
— Места, където ЦРУ държи хора и не казва на никого ли? Ами да, така предполагам.
— Предполагаш ли? Не бъди наивен. Самият Буш си го призна. Ала те не са създадени след 11 септември и не са закрити с изслушванията на Конгреса. Помисли си какво става там, ако вкараш задържаните в продължителен сън в зоната на здрача. Този метод е карал жените да забравят родилните болки — най-страшните от всички болки. Биха могли да разпитват задържаните с часове, да ги накарат да кажат или да направят каквото и да е и после да го забравят.
Кракът ми заподскача на място.
— Доста зловещо.
— Нали? Да речем, че си заловил терорист. Нали знаеш старата постановка? Ако знаеш, че се готви да взриви още една бомба, не е ли по-правилно да го изтезаваш, с цел да спасиш живота на много хора? Ето, тук е разковничето. Той няма да си спомни. Това прави ли акта по-етичен? Приятелю мой, вероятно са те разпитвали и жестоко са те изтезавали. Но ти не си спомняш. Така ли стана?
— Това е като да падне дърво в гората, когато няма никого наоколо — отвърнах.
— Точно.
— Вие, французите, с вашите философии!
— Ти надхвърли дори „малката смърт на Сартр“37.
— Много лошо. — Размърдах се на мястото си. — Звучи ми невероятно.
— Не съм сигурен дали на мен ми звучи вероятно. Но само помисли. Помисли си за онези, които внезапно изчезват и никога повече не се появяват. Помисли си за здрави прави хора, които внезапно опитват да се самоубият, остават без дом или заболяват от душевна болест. Помисли си за хората, които винаги са били красиви и нормални и които най-неочаквано започват да твърдят, че са били отвлечени от извънземни, или се разболяват от посттравматичен стресов синдром.
— „Карай да върви…“
Отново трябваше да се боря за всяка глътка въздух. Душата ми се стегна на възел.
— Едва ли е толкова просто — рекох.
— Не е. Както вече казах, помисли си за хората, които внезапно са се превърнали в психопати, или за разумните люде, които най-неочаквано се отдават на религиозен екстаз или получават халюцинации. И тук отново изниква моралният въпрос — може ли изтезанието да се оневини, ако се извършва в името на по-велика цел и ако тутакси се забрави? Хората, които поддържат подобни квартири, не са злосторници. Те работят с чувството, че допринасят за развитието на морала.
Вдигнах ръце към лицето си. По страните ми се стичаха сълзи. Не знаех защо.
— Погледни го от тяхната гледна точка. Мъжът, когото ти уби в Париж, онзи, който е работил с Мохамед Матар. Правителството е било на мнение, че той е имал намерение да се обърне към нас и да ни даде информация. Водили са се доста битки с тези групировки. Защо тъкмо ти се озова в центъра на събитията? Тъкмо ти уби Матар — да, при самоотбрана, но може пък, само изказвам предположение, може би си бил изпратен нарочно, за да го убиеш. Виждаш ли? Съвсем логично е да се направи заключението, че си знаел нещо, което би могло да спаси живота на много хора.
— И затова — прекъснах го аз — са ме изтезавали?
Той намести очилата на носа си и не отговори.
— Все някой щеше да си спомни, ако такова нещо действително му се е случило, нали? — попитах аз. — Все някой щеше да разкаже.
— Какво да разкаже? И твоите спомени могат да се върнат. Какво ще направиш тогава? Не знаеш къде са те държали. Не знаеш кой те е държал там. Но си ужасен, защото дълбоко в себе си знаеш, че могат пак да те заловят.
„Майка ти и баща ти…“
— Така че ще си мълчиш, защото нямаш избор. А може би — отново изказвам предположение — с дейността си те спасяват живота на много невинни хора. Никога ли не си се питал как успяваме да разкрием толкова много заговори, преди те да се осъществят?
37
Жан-Пол Сартр (1905 — 1980), френски философ екзистенциалист, писател и драматург. — Б.пр.