Мама бе уморена. Напоследък често й се случваше. Целунах я по бузата и я загледах как тежко се изкачва по стълбите. Облягаше се на парапета. Спомних си за отминалите дни, когато тя вземаше стъпалата по две, по три наведнъж, а косата й, завързана на конска опашка, се люшкаше насам-натам и тя не се и сещаше за проклетия парапет. Обърнах поглед към татко. Той мълчеше, ала ми се стори, че и той си спомня за отминалите дни.
Двамата с татко се отправихме към кабинета. Той включи телевизора. Когато бях малък, татко се настаняваше в разтегателното си кресло в отвратителния кестеняв цвят. Набръчканата изкуствена кожа вече се бе разкъсала по шевовете и отдолу стърчаха метални пружини. Моят татко, който не беше от най-сръчните мъже в града, го бе подлепил с изолирбанд. Знам, че хората критикуват американците, задето прекарват часове пред телевизора, и има защо, но някои от най-хубавите ми спомени са свързани тъкмо с тази стая, когато вечер той се отпускаше на подлепеното с изолирбанд кресло, а аз се излягах на кушетката. Някой от вас спомня ли си класическите програми в съботните вечери по Си Би Ес? „Всички в семейството“, „Миш-маш“, „Мери Тайлър Мур“, „Боб Нюхарт“ и „Шоуто на Каръл Бърнет“? Татко толкова се смееше на казаното от Арчи Бънкър42, а смехът му беше толкова заразителен, че и аз на свой ред се кикотех, макар да не схващах кой знае колко от смешките.
Ал Болитар работеше здраво във фабриката си в Нюарк. Не беше от хората, които обичат да играят на покер или да се мотаят с приятели, не скиташе и по барове. Намираше разтуха у дома си. Предпочиташе да се отпусне в компанията на семейството си. Започна от нулата, а умът му режеше като бръснач и вероятно е имал мечти, които са прехвърляли границите на нюаркската фабрика — големи, велики мечти — ала никога не ги бе споделял с мен. Аз бях негов син. Човек не обременява детето си с такива неща за нищо на света.
Тази нощ той заспа по време на повторението на „Зайнфелд“. Гледах как гърдите му се повдигат и падат, колко бяла е наболата му брада. Не след дълго тихичко станах, слязох в сутерена, легнах си в леглото и се вторачих в тавана.
Нещо отново ме сви в гърдите. Обзе ме паника. Очите ми не искаха да се затворят. А когато се затваряха, когато изпадах в дрямка, макар и лека, нападаха ме кошмари и аз отново се будех. Не можех да си спомня сънищата, ала ужасът оставаше в душата ми. Обливаше ме пот. Лежах в тъмнината, вцепенен от ужас като малко дете.
В три след полунощ в главата ми нахлу спомен. Под водата съм. Не мога да си поема дъх. Споменът ми продължи по-малко от миг, всъщност не повече от секунда, след което на негово място тутакси се настани друг, този път звуков: „Ал-сабр уал-саиф…“.
Сърцето ми задумка, сякаш искаше да изскочи от гърдите.
В три и половина се качих на пръсти по стълбите и седнах в кухнята. Постарах се да не вдигам никакъв шум, защото знаех: баща ми бе най-леко спящият човек на земното кълбо. Като дете понякога се опитвах да се промъкна незабелязано покрай вратата му късно през нощта, за да отскоча за малко до банята, ала той ще се стресне и ще се събуди, сякаш някой го бе цапардосал по главата. Така че сега, когато бях вече улегнал мъж на средна възраст, човек, считащ себе си за по-храбър от мнозина други, знаех какво ще стане, ако вляза на пръсти в кухнята.
— Майрън?
Когато той заслиза надолу по стълбите, аз се обърнах и казах:
— Не исках да те будя, татко.
— И без това бях буден — отвърна той. Татко носеше боксерки, които бяха виждали и по-добри времена, и с два номера по-голяма овехтяла тениска. — Искаш ли да направя бъркани яйца?
— Искам.
И той направи. Седяхме и говорехме за незначителни неща. Той се мъчеше да не проявява загриженост, което ме караше да чувствам притеснението му още по-силно. В главата ми нахлуха още спомени. Емоциите ме налегнаха с такава сила, че направо не бях на себе си. Бях прекарал доста безсънни нощи. Сега ми стана ясно. Ала в едно бях сигурен: повече не можех да стоя спокойно.
Когато се съмна, позвъних на Есперанца и й казах:
— Преди да изчезна, те бях помолил да провериш нещо.
— Добро утро и на теб.
— Извини ме.
— Не се извинявай. Та какво казваше?
— Проучваше фактите относно самоубийството на Сам Колинс и онзи опал, кода, както и благотворителната организация „Спасете ангелите“ — уточних аз.
42
Измислен хумористичен герой от популярното в САЩ през седемдесетте години на миналия век телевизионно предаване „Всички в семейството“, по-късно преименувано на „Домът на Арчи Бънкър“ и продължило до 1983 година. — Б.пр.