И преди бях срещал подобни доводи и дори си спомних, че и Марио Контуци ги бе споменал. Бе казал, че организацията изглеждала като десница, но не крайна. Бях склонен да се съглася с него. Продължих да се ровя в резултатите. Попаднах на изявлението на някаква мисия относно любовта към Бог и спасяването на „неродени още деца“. Имаше и бюлетин, започващ с определение на Библията като „завършеното, вдъхновено и непогрешимо Божие слово“ и продължаващ с твърдението, че животът е неприкосновен. Имаше подпрозорци на тема грижите за осиновените деца, правата на човека, бъдещи събития, заплащането на биологичните майки.
Кликнах върху „Най-често задавани въпроси“, за да разбера подробности около подкрепата на неженените двойки, отношението на бездетните семейства към замразяването на ембриони, да видя какви формуляри трябва да се попълнят, какви цени да се платят, как можеш да станеш дарител, как можеш да се включиш в екипа на „Спасете ангелите“. Прочетеното ми направи дълбоко впечатление. Имаше и галерия с фотографии. Повиках първата страница със снимки. На екрана се появиха образите на две доста бляскави имения, обитавани от неомъжени майки. Едната имаше вид на сграда в богата плантация в щата Джорджия — цялата бяла, с мраморни колони, оградена от огромни плачещи върби. Другата приличаше на пансион, предлагащ нощувка и закуска — живописен дом от викторианската епоха с кули и кулички, витражи, веранда и синьо-сивкав покрив на мансардата. Надписите гарантираха конфиденциалността на местонахождението и обитателите — никакви имена, никакви адреси — а красивите като пощенски картички фотографии сякаш те придумваха да забременееш и да се озовеш на това място.
Щракнах на втората страница — и в същия миг ме осени онази тъпа-долна-нелинейна-катализаторска мисъл.
Появиха се снимки на бебета. Те бяха красиви, дори възхитителни и сърцераздирателни, като фотографии, направени специално за да предизвикат удивление и страхопочитание у всяко човешко същество.
Моето подло съзнание обожава контрастите. Например: наблюдавам изпълнението на бездарен комик и си мисля колко велик е Крис Рок43. Или гледам филм, в който се опитват да ме стреснат с лееща се в изобилие червена боя вместо кръв, и си мисля как Хичкок44 ме държи прикован към мястото ми, въпреки че филмите му са черно-бели. И в мига, в който зърнах снимките на „спасените ангелчета“, аз ги сравних с противните викториански фотографии, които бях видяла в евтиното фотоателие същата сутрин. Това ми напомни за всичко, което бях научил там, за съкращението ХХК и вероятността то да означава Хо-Хо-Кус45, спомних си и какво бе казала Есперанца по този повод.
Ето пак човешкото съзнание — милиарди неврони се сблъскват съвсем случайно, пръкват се, смесват се, извиват се, проблясват и се разбъркват. Няма как да ги командваш, но ето в каква последователност изникват те в главата ти: Официална практика, ХХК, Есперанца, запознанството ни, трудният й житейски път, акронимът за БУМ, или „Борба между удивителни мадами“.
Внезапно всичко си дойде на мястото. Е, може би не абсолютно всичко. Но донякъде. Достатъчно, за да знам каква ще бъде следващата ми стъпка.
Ще отида в онова евтино фотоателие в Хо-Хо-Кус. Ще посетя ателието за „Официална практика на Албин Ларами“, или според акронима — ОПАЛ.
Мъжът зад гишето в „Официална практика на Албин Ларами“ бе по всяка вероятност самият Албин. Носеше пелерина. Лъскава пелерина. Сякаш беше Батман или Зоро. Брадата му стоеше като нарисувана, косата му бе разбъркана, макар и с мярка, а целият му вид говореше, не, крещеше: „Аз не съм обикновен художник! Аз съм артист!“. Когато влязох, той говореше по телефона и се мръщеше.
Тръгнах към него. С пръст ми направи знак да почакам.
— Той не разбира, Лиъполд. Какво да ти кажа? Човекът не разбира нито от ъгъл, нито от тъкан, нито от колорит. Няма око за подобни неща.