Гъркът прикри очите си и тръгна на юг към долината. Отзад се надигаше нещо тъмно. Кавалерийско нападение, помисли си отпърво. След това един жесток порив на вятъра го зашлеви в лицето и той чу ясно онова, което дотогава беше само неразбираем вик и прошепна:
— О, Изида!
— Какво? — попита спътникът му.
Гъркът се обърна към него. В очите му имаше ужас.
— Пясъчна буря.
Повече никой не проговори и не помръдна. Всички бяха чували за пясъчните бури в западната пустиня, как се появяват отникъде и поглъщат всичко по пътя си. Цели градове били погребвани, казваха, цели цивилизации загивали.
— Ако попаднеш в пясъчна буря, ти остава само едно — беше им казал един от либийските им водачи.
— Какво? — бяха попитали те.
— Да умреш — беше отвърнал водачът.
— Помощ! — изкрещя някой. — Боговете да са ни на помощ!
И изведнъж всички се хвърлиха в бяг и закрещяха.
— Милост! — чуваха се писъци. — О, богове, милост!
Някои захвърлиха всичко и диво се втурнаха нагоре по склоновете на долината. Други започнаха да се катерят по дюната или паднаха на колене, или клекнаха в прикритието ни пирамидалната скала. Един мъж падна с лице на пясъка и се разрида. Друг бе стъпкан от един кон, докато се опитваше да го яхне.
На открито остана единствено гъркът. Стоеше безмълвно с натежали като олово крайници, а стената от мрак се приближаваше неумолимо и набираше скорост. Покрай него протичаха още няколко товарни животни, както и захвърлили оръжията си хора с разкривени от ужас лица.
— Бягай! — крещяха те! — Вече погълна половината армия! Бягай или си мъртъв!
Вятърът бушуваше и завихряше пелени от пясък около краката и гърдите му. Бурята ревеше като водопад. Слънцето помръкна.
— Димакос, да се махаме оттук — изкрещя спътникът му. — Ако останем, ще ни погребе живи.
Гъркът продължаваше да стои неподвижно. Усмивка разкриви устните му. От всички смърти, които си беше представял, а те бяха много, точно тази не му беше и минавала през ум. А това беше последният му поход! Беше толкова жестоко, че чак беше смешно. Усмивката му стана още по-широка, после той се разсмя.
— Димакос, хайде бе, глупак! Какво ти стана?
— Тръгвай — изкрещя гъркът, за да надвика все по-силния вой на бурята. — Бягай, щом искаш! Лично аз предпочитам да умра тук, където съм застанал.
Той извади меча си, вдигна го и впери поглед в гравираната върху блестящото острие виеща се змия, с раззината паст при върха на меча. Беше го спечелил преди двайсет години по време на първия си поход срещу лидийците и оттогава не се разделяше с него, защото му беше талисман. Прокара палец по острието, изпробва го. Спътникът му си плю на петите.
— Ти си луд! — изкрещя през рамо. — Луд глупак.
Гъркът не му обърна внимание. Стисна здраво оръжието и се вгледа в приближаващия мрак. Всеки момент щеше да го връхлети. Напрегна мускули.
— Ела де — прошепна. — Ела да те видя какво си.
Главата му изведнъж олекна. Винаги се чувстваше така преди битка: отначало страхът, тежките като олово крайници, а след това внезапният прилив на бойната радост. В крайна сметка отглеждането на маслини май изобщо не беше за него. Той беше махимос. Боят му беше в кръвта. Може да беше за добро. Започна да си припява едно древно египетско заклинание против уроки:
И тогава бурята го връхлетя със силата на хиляда бойни колесници. Вятърът едва не го събори, пясъкът го заслепи, разкъса туниката му, разкъса плътта му. Сенчести фигури се лутаха в мрака, размахваха оръжия, писъците им потъваха в оглушителния рев на бурята. Едно знаме се откъсна от дръжката си и се уви около краката му, след което вятърът отново го поде и го запрати в пясъчния водовъртеж.
Гъркът замахна с меча си срещу вятъра, но той беше твърде силен. Натискът го огъна назад и го принуди да коленичи. Той се опита да стане, но почти веднага падна отново и повече не се изправи. Един пясъчен талаз го засипа.
Той продължи да се бори още малко, но след това застина. Изведнъж се почувства много уморен и много спокоен, сякаш се намираше под вода. В съзнанието му бавно заплуваха образи — Наксос, където се беше родил и израснал; гробницата в Тива; Федис и скорпионът; първият му поход преди толкова много години, срещу свирепите лидийци, когато беше спечелил меча си. С едно последно върховно усилие на волята той вдигна оръжието високо във въздуха, така че дори когато пясъкът го погребеше, острието с увитата около него гравирана змия да стърчи над пясъците и да показва мястото, където е паднал.