Той спря под едно скално възвишение, покрито с порутени сгради, взе един хартиен плик от задната седалка, слезе от джипа и тръгна през площада. Не си даде труд да заключи колата. Спря пред смесения магазин, бързо каза нещо на собственика, подаде му една бележка и няколко банкноти, кимна към тойотата и после тръгна по една странична уличка и влезе в една занемарена сграда с надпис „Хотел «ДОБРЕ ДОШЛИ»“. Щом прекрачи прага, мъжът зад рецепцията скочи и с радостен вик се затича да го поздрави.
— Доктор Джон! Върна се! Толкова се радвам да те видя!
Говореше на берберски и младият мъж му отвърна на същия език.
— И аз се радвам да те видя, Якуб. Как си?
— Добре. А ти?
— Мръсен съм — каза младият мъж и почна да изтупва праха от тениската си с надпис „Обичам Египет“. — Трябва да се изкъпя.
— Разбира се, разбира се. Знаеш къде са душовете. Е, няма топла вода, ама пък студената е колкото искаш. Мохамед! Мохамед!
От страничната стаичка излезе едно момче.
— Доктор Джон се върна. Донеси му хавлия и сапун да се изкъпе.
Момчето се отдалечи — шляпаше с чехлите си по застлания с плочки под.
— Гладен ли си? — попита Якуб.
— Ужасно. От два месеца съм на консервиран боб и сардини. Ден и нощ сънувах пилето с къри на Якуб.
Мъжът се разсмя.
— Искаш ли и пържени картофи с пилето?
— Искам пържени картофи, искам мек хляб, искам студена кола, искам всичко, което можеш да ми дадеш.
Мъжът се разсмя още по-силно.
— Ама и ти си един!…
Момчето се появи с хавлия и калъпче сапун и му ги подаде.
— Първо трябва да звънна по телефона — каза младият мъж.
Собственикът го заведе в една разхвърляна стая, в която имаше телефон върху една кантонерка. Младият мъж остави хартиения плик на стола, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Чуха се няколко сигнала, преди от другата страна да отекне глас.
— Добър ден — сега младият мъж говореше на арабски. — Бихте ли ме свързали с…
Якуб махна с ръка и го остави сам. След няколко минути се върна с бутилка кола, но гостът му още говореше, затова той я остави върху кантонерката и отиде да готви.
След половин час младият мъж — изкъпан, избръснат, с коса сресана назад от загорялото му чело, седеше под сянката на една палма в градината на хотела и унищожаваше храната с вълчи апетит.
Какво става по света, Якуб? — попита той и топна залък хляб в чинията.
Якуб отпи от фантата си.
— Чу ли за американския посланик?
— Нищо не съм чул. Последните два месеца със същия успех можеше да съм живял на Марс.
— Взривиха го.
Младият мъж подсвирна.
— Преди седмица — продължи Якуб. — В Кайро. „Мечът на отмъщението“.
— Мъртъв ли е?
— Не, оцеля. На косъм.
Младият мъж изръмжа.
— Срамота. Ако някой ликвидира бюрократите, светът ще стане много по-добро място. Кърито е страхотно, Якуб.
Две момичета европейки станаха от масата си в дъното на градината и минаха покрай тях. Едното погледна младия мъж и се усмихна. Той кимна в отговор.
— Май те хареса — засмя се Якуб, след като девойките отминаха.
— Може. — Събеседникът му сви рамене. — Ама като й кажа, че съм археолог, ще побегне и няма да спре. Първи закон на археологията, Якуб: никога не казвай на жените с какво се занимаваш. Целувката на смъртта.
Той обра последното къри, дояде пържените картофи и се облегна. Над главата му жужаха мухи. Въздухът миришеше на жега, горящо дърво и печено месо.
— Колко ще останеш? — попита Якуб.
— В Сива ли? Още час.
— И пак ли се връщаш в пустинята?
— Пак се връщам в пустинята.
Якуб поклати глава.
— Вече цяла година стоиш там. Идваш, вземаш провизии и пак изчезваш. Какво толкова правиш в тая пустош?
— Правя измервания — усмихна се младият мъж. — И копая дупки. И чертая скици. А в особено интересните дни правя и по някоя друга снимка.
— И какво търсиш? Гробница ли?
Младият мъж сви рамене.
— Може и така да се каже.
— Още ли не си я намерил?
— Казва ли ти някой, Якуб. Може и да съм я намерил. Може и да не съм. Пустинята е измамна. Мислиш, че си намерил нещо, а то се оказва нищо. Друг път мислиш, че не си намерил нищо, и изведнъж разбираш, че то е нещо. Сахара е шибана шегаджийка.