— Трябваше да използваш бастуна поне още една седмица — каза той, без да вдига поглед от айпада.
— Не ми харесва.
Сам я погледна.
— А наричаш мен твърдоглав. Как е кракът ти?
— По-добре. Докторът каза, че след няколко седмици ще съм тип-топ. Предвид алтернативата, по-щастлива не бих могла да бъда.
— Под „алтернатива“ имаш предвид гладна смърт в кратера на угаснал вулкан?
— Именно.
Макар да нямаше опасност Реми да умре от кръвозагуба на острова, който нарекоха Чикомоцток, Сам знаеше, че рискът от инфекция и сепсис е съвсем реален. Имаше само две възможности: да чакат Селма да изпрати подкрепа, което тя със сигурност щеше да направи, но не се знаеше колко време ще отнеме молбата й да си проправи път през каналите на индонезийското правителство; или да остави Реми и сам да потърси помощ. В края на краищата, Реми, която добре познаваше съпруга си, го насърчи да й остави пистолета и да върви. За Сам остана единствено в коя посока да тръгне.
На следващата сутрин той се сбогува с жена си и се качи до ръба на калдерата, откъдето внимателно огледа хоризонта. Беше твърдо решен да поеме на юг, когато забеляза тънка струйка дим, издигаща се от гората на няколко километра на север.
Тичешком се спусна по склона, нагази във водата и плува осемстотин метра до брега. Тръгна на север и стигна до река. Последва я навътре към сушата, без да изпуска от очи дима, и се озова на малка полянка, в средата на която стоеше мъж със сафари елек и синя бейзболна шапка с логото на „Би Би Си“.
Като видя Сам да влиза в кадър, режисьорът на документалния филм извика: „Стоп!“ и поиска да знае кой е този дрипав негодник, който току-що му е съсипал снимките.
Два часа по-късно Сам беше отново при Реми, а след още един час на плажа кацна хеликоптерът на „Би Би Си“. На следващия ден бяха вече в Джакарта, а Реми — завита на сигурно в леглото.
— Трябва да вземем някои решения — каза Сам.
— Знам.
Двамата пазеха колосални тайни.
Предвид значимостта на това, което бяха открили през последните няколко седмици след импровизираното изваждане на камбаната на „Шенандоа“, те с шок осъзнаха, че никой, освен тях самите, Селма, Пийт, Уенди, професор Милхауп, професор Дайдел и Кид — никой друг не знае какво са намерили. Кануто с поплавъците в Мадагаскар продължаваше да седи на олтара си в пещерата на Лъвската глава; „Шенандоа“ още беше заровен в пролома на Пулау Легунди, погребан под четири метра пепел; статуетката на птицата малео беше грижливо прибрана в работния им кабинет; а ритуалната зала под калдерата си оставаше скрита и необезпокоявана.
Макар да имаха намерение да разкрият всичко това на световното археологично и антропологично общество, те смятаха, че би било мъдро да си дадат няколко седмици да осъзнаят смисъла на откритието си и да се подготвят за медийната буря, която неизбежно щеше да последва след съобщението в пресата.
Сега разбраха защо Гарса никога не допускаше символът на Мешика Теночка, нефритената статуетка на Кецалкоатъл, да бъде физически анализирана. Ако това се случеше, бяха убедени, че ще се установи сходство между нея и резултатите от тяхната птица. Малеото всъщност не беше изработено нито от смарагд, нито от нефрит, а от рядък вид гранат, известен като магмен демантоид. С изключение на изящните извивки на птицата, характеристиките й бяха същите като тези на камъка, който Сам беше взел от пещерата.
Независимо къде и как Блейлок беше намерил птицата, учудващо доброто й състояние и уникалната участ на „Шенандоа“ заедно бяха оставили още по-невероятно доказателство: микроскопични следи от специфични за Индонезия пигменти, които предполагаха, че статуетката някога е била оцветена, може би за да напомня още по-точно на птицата малео.
В дните след завръщането им у дома няколко по-дребни загадки, които измъчваха Сам, Реми и останалите постепенно се подредиха на място: дневникът на Блейлок, чиито странности продължаваха да се проявяват тук и там, разбули мистерията около камбаната, когато Пийт откри две слепнати страници. Според драматичния разказ на самия Блейлок два дни преди заминаването си за Зондския пролив „Шенандоа“ бил нападнат от пирати, докато стоял на котва близо до остров Чумбе. За да не попадне камбаната, „сърцето на Офелия“, в лоши ръце, Блейлок я изхвърлил през борда. Но преди това свалил за спомен чукалото, като възнамерявал отново да ги сглоби заедно след завръщането си в Багамойо. При същото нападение Блейлок изгубил меча си — същият, който Силви Радфорд бе намерила, докато се гмуркала из тия места сто двайсет и седем години по-късно.