След двайсет минути по твърдия черен път, покрай който се редяха ламаринени, тухлени и картонени бараки, най-сетне стигнаха до плажа. По дюните се виждаха разнебитени навеси и складове за лодки, а навътре между вълните стърчаха дузина дървени докове. В залива се наброяваха трийсет — четирийсет лодки, от моторници на няколко десетки години до скифове и дхоу, с платна и двигатели. На брега работеха групички мъже и момчета, кърпеха мрежи, стържеха корпуси, чистеха риба.
— Липсва ми андреялът — промърмори Реми.
— При положение, че си има дупка от граната в средата на палубата, вече си е наш — успокои я Сам. — Можем дори да го извадим от дъното. За спомен. — Той се обърна и огледа постройките по дюната. — Търсим „Червената птичка“.
— Ето там — каза Реми, като посочи една сламена колиба на петдесетина метра надолу по брега, пред която стоеше голяма шперплатова табела метър на два с изрисувана яркочервена гарга.
Когато се приближиха до дървените стъпала, четирима мъже прекъснаха оживения си разговор и вдигнаха поглед към тях.
— Добро утро — поздрави Сам. — Търсим Бузиба.
Последва продължително десетсекундно мълчание.
— Unazungumza kiingereza? — „Говорите ли английски?“, попита Реми, но не получи отговор.
Следващите две минути Сам и Реми използваха всичките си оскъдни познания по суахили, за да завържат диалог, но без резултат.
— Бузиба, не се дръж като кретен — чу се един глас зад гърба им.
Обърнаха се и видяха ухиления Ед Мичъл с по една бира във всяка ръка.
— Следиш ли ни? — попита Сам.
— Може и така да се каже. Вероятно сме единствените трима американци на този остров в момента. Реших, че малко солидарност няма да попречи. Познавам един дърт Бузиба тук — каза той, като кимна към сивокосия мъж на най-горното стъпало. — И говори английски. Прави се, че не може — така се пазари. Ед излая нещо на суахили. Другите трима мъже станаха и се прибраха в бара.
— Бъди джентълмен, Бузиба — каза Ед, — това са мои приятели.
Киселото изражение на стареца изчезна и на лицето му се разля широка усмивка.
— Приятелите на мистър Ед са и мои приятели — рече той.
— Казах ти да не ме наричаш така. — После Ед се обърна към Сам и Реми. — Гледа повторенията на онова телевизионно шоу8. Забавно му е да ме сравнява с говорещ кон.
— Английският ви е много добър — каза Реми, обръщайки се към Бузиба.
— Бива си го, нали? Повече от вашия суахили, а?
— Няма две мнения — съгласи се Сам. — Една наша приятелка трябва да ви се е обадила да резервира лодка.
— Мис Селма — кимна Бузиба. — Вчера. Лодката ви е готова. Четиристотин долара.
— На ден?
— Ъ?
Ед каза нещо на суахили и Бузиба отговори.
— За четиристотин ви я продава — обясни Ед на Сам и Реми. — Отказал се от риболова миналата година и от тогава насам се опитва да я продаде. Барът му носи достатъчно пари.
Сам и Реми се спогледаха.
— Вероятно ще платите същото за двудневен наем от когото и да било тук — добави Ед.
— Добре, нека я видим — рече Сам.
Четиримата слязоха на брега, където ги чакаше петметровият морскосин дхоу, закрепен на пет-шест V-образни дърводелски магарета. На пясъка до него седяха две малки момченца. Едното стържеше, другото боядисваше.
— Вижте. Огледайте — покани ги Бузиба.
Сам и Реми обиколиха лодката, за да потърсят загнило и други повреди. Сам провери сглобките с швейцарското си ножче, а Реми почукваше дъските. После Сам се приближи до кърмата и се качи по подпряната на нея стълбичка. След две минути се върна и рече:
— По платната има гнило.
— Ъ? — пак не разбра Бузиба. Ед му преведе, изслуша отговора и се обърна към Сам. — Ще ви даде нови срещу петдесет долара.
— Как е кабината? — попита Реми.
— Съвършено уютна. Не е „Мьовенпик“9, но и по-лоши сме виждали.
— А моторът?
— Стар, но добре поддържан. Предполагам, че развива шест — седем възела.
Реми се приближи до щурца и огледа перката.
— Обзалагам се, че има нужда от нови лагери.
Ед преведе, изслуша и предаде: