За разлика от по-големия си побратим, остров Малък Сукути беше изцяло покрит от мангрови блата и джунгла, с изключение на едно самотно назъбено възвишение, не повече от сто и седемдесет метра надморска височина, но Сам и Реми добре знаеха, че сто и седемдесет метра изкачване по тесни, виещи се пътечки спокойно може да означават три или четиричасов поход.
Към десет сутринта, плувнали в пот, нахапани от насекоми и целите в кал, те се измъкнаха от тресавището и си запроправяха път през джунглата. Сам вървеше отпред. Продължиха на север, докато стигнаха това, което търсеха: поток. Водата означаваше животни, а животните означаваха дивечови просеки. Само след няколко минути намериха една. Водеше на северозапад, към върха. Малко преди един на обед успяха да се измъкнат от джунглата и се озоваха в подножието на възвишението.
— Какво облекчение — каза Реми, загледана нагоре.
Скалата не беше непреодолима.
Висока около петнайсетина метра, с наклон не повече от петдесет градуса и множество хватки и пукнатини. След кратка почивка за вода двамата тръгнаха нагоре и скоро стигнаха до една скална ниша малко под върха. Извадиха биноклите от раниците си, изправиха се и се огледаха.
— Фонтан на хоризонта10 — промърмори Сам.
На километър и половина и трийсетина метра надолу се намираше домът на Окафор. Боядисана в маслено жълто и с искрящо бели первази, къщата беше разположена в почти идеален кръг от червеникавокафява почва. От това разстояние се виждаха детайли, които им бяха убягнали във въздуха. Както Сам беше предвидил, в източната част на имението работеха трима мъже в зелени гащеризони. Двама сечаха клони с мачетета, а третият косеше тревата. Самата вила беше огромна, може би към хиляда и петстотин квадратни метра, опасана от балкони на всеки етаж. В задната част на имота се издигаха нещо като радиоантена и сателитна телевизионна кула.
— Виждаш ли това? — попита Реми.
— Кое?
— На покрива в източния ъгъл.
Сам насочи бинокъла си натам и видя друг бинокъл, военноморски, монтиран на триножник.
— Лошата новина е, че могат да видят всичко, което приближава от югозапад от разстояние петнайсет километра. Виждаш ли коаксиалния кабел в основата?
— Да.
— Предполагам, че е за дистанционно управление и наблюдение. Вероятно от контролна зала някъде в къщата. Добрата новина е, че надали е приспособен за нощно наблюдение.
Продължиха да оглеждат с биноклите си надолу към хеликоптерната площадка. В края на периметъра от бели камъни, на нисък стол седеше човек в каки гащеризон, подпрял на бедрото си „Калашников“.
— Спи — каза Реми.
— Да, а и хеликоптерът липсва. Шефа го няма — рече Сам и премести бинокъла. — Засякох някакво движение на „Нджива“.
— Виждам го — отвърна Реми. — А ето едно познато лице.
Сухата, жилеста фигура и изпито лице на Ицли Ривера не можеха да се сбъркат. На предната палуба на яхтата, държеше на ухото си сателитен телефон и слушаше. След минута кимна, погледна часовника си, каза нещо в слушалката и прекъсна. Обърна се към кърмата, сви ръце на фуния и извика нещо. След десет секунди Ночтли и Яотъл дотичаха изпод арката на лявата палуба и застанаха пред Ривера, който им говори нещо няколко минути, след което отново хукнаха.
— Изглежда, че Ривера предава заповеди от по-високо. Да се надяваме, че става дума за камбаната.
— Нашата камбана — поправи го Реми с усмивка.
— Харесва ми как мислиш. Я да преброим охраната.
През следващите петнайсет минути изброиха четирима: един на хеликоптерната площадка, един на пътя към кея, двама в района на вилата. Освен ако не бяха пропуснали нещо, никой не наблюдаваше подстъпите към острова.
— Да не забравяме Ривера и двамата глупаци — напомни Сам. — Те вероятно си стоят постоянно на яхтата. Ако е така, трябва да намерим начин да ги разкараме оттам.
— Няма да е лесно. Като знам колко усилия хвърлиха да се сдобият с камбаната, сигурно спят при нея.
През останалия следобед се посветиха да чертаят подробна карта на острова, като си направиха и приятен пикник с плодове, ядки и минерална вода. Малко след пет чуха тихо бръмчене от изток. Фокусираха биноклите си и не след дълго към шума се добави и нарастващият силует на хеликоптер. „Юрокоптер ЕС135“ на Амбонисие Окафор, мастилено черен с матови стъкла, се спусна над острова и направи кръг във въздуха, сякаш човекът вътре искаше да огледа царството си; после зависна над площадката и кацна. Дежурният пазач вече стоеше мирно с автомата пред гърдите. Когато перките спряха, страничната врата на хеликоптера се отвори и от нея излезе висок, строен африканец със снежнобял костюм и огледални слънчеви очила.